Лицето на Алън беше безизразно, но устните му се притиснаха една в друга. След като Алън си отиде Сейбър затръшна вратата и се завъртя на пети, за да погледне Никол.
— И колко често се случва това? — грубо попита той.
Готова да се защити, тя се помъчи да не покаже тревогата си.
— Какво? Не разбирам какво имате предвид — попита тя невинно. — Не трябва ли мистър Балард да влиза тук?
Сейбър избълва една псувня и я изгледа мрачно.
— Не ме взимай за глупак! Струва ми се, млади Ник, че много скоро ще имаме възможност да проведем онзи тих, личен разговор — само ти и аз!
Бързо почукване на вратата ги прекъсна. Отваряйки с яд Сейбър изрева на Джейк, който стоеше там пред него:
— Да, какво има?
— Сър, бързо се приближаваме. Корабът е английски пакетбот2, тежко въоръжен, но се опитва да избегне битка. Да го преследваме ли?
Сейбър се ухили и потупа Джейк по рамото.
— А ти какво мислиш? — подкачи го той.
После, хвърляйки на Никол поглед през рамо заповяда:
— Ти оставаш тук! Не желая да виждам лицето ти горе. Ясно ли е?
Никол кимна, вече усетила тежест в стомаха си. Над главата си тя чуваше шума на босите мъжки крака, втурнали се в трескавата дейност и стържещите звуци на оръдията, който те влачеха и подготвяха. Стрелците, със заредени пушки сигурно вече се катереха по въжетата и Никол знаеше, че горната палуба щеше да се превърне в кошер. Сейбър от наблюдателния си пост на мостика щеше да изревава последните инструкции, докато двата кораба се приближават един към друг.
Не й пукаше когато се биеха с испански или дори с френски кораб. Но когато корабът беше английски тя водеше война със себе си. Чувстваше се притеснена и неспокойна, че трябваше да участва в ограбването на сънародниците си.
Опитвайки се да не обръща внимание на това, което ставаше наоколо, тя си наложи да работи над списъка с товарите. Оказа се невъзможно. Зае се да наблюдава действията от люка.
Водеше се жестока битка. Тътенът на оръдията ехтеше надалече по огряната от слънцето морска шир, а въздухът беше изпълнен с пушеци и викове на ранени. Точно когато Никол се зае да наблюдава, пощенският кораб изстреля страхотен залп с оръдията от едната си страна. Това не свърши никаква работа. Той нямаше далекобойността на канонадите на „Ла Бел Гарс“. Сейбър, досетил се, че капитанът ще пробва подобен маньовър, бе заповядал „Ла Бел Гарс“ рязко да се оттегли и изстрелите не стигнаха мишената си.
Когато най-после настана тишина Никол отиде в личните помещения на Сейбър, за да надникне през люка. Пакетботът се беше отбранявал храбро, но не беше подходящ съперник на „Ла Бел Гарс“. Главната му мачта я нямаше, платната бяха съдрани и газеше зле. Палубата му беше претъпкана с ранени мъже. С твърда буца, заседнала в гърлото, Никол извърна поглед от кървавата сцена. „Защо му трябваше да напада английски кораби?“ — мрачно размишляваше тя.
Забравяше, че Съединените щати бяха във война с Британия. Трябваше да стане събитие като днешното, за да й напомни за войната на мистър Медисън.
Вратата се отвори и тя бързо вдигна поглед. Сърцето й подскочи при вида на Сейбър. На челото си имаше струйка кръв и носеше под мишница малко, месингово ковчеже. Очите му пламтяха в златистожълто от победата, а черната му коса беше разрошена от вятъра. Хвърляйки й ослепителна усмивка, той тръсна на масата малкото ковчеже и каза:
— Открихме съкровище, Ник! Британският флот би заплатил доста, за да си го вземе обратно.
Вроденото й любопитство я накара да се приближи. Ключалката, която преди бе гарантирала неприкосновеността на сандъчето бе разбита с пистолетен изстрел. Надзъртайки вътре, Никол с разочарование откри само няколко черни на цвят книги и някакви документи.
С озадачен поглед тя попита:
— Какво представлява това?
Алън, приближил се тихо зад гърба й беше този, който отговори:
— Британски кодирани книги.
Думите на Алън бяха последвани от зловеща тишина. Никол, която гледаше с празен поглед отвореното ковчеже беше наясно, че Сейбър я наблюдава внимателно. Опита се да запази неразгадаемо изражението на лицето си, поне доколкото бе възможно. Чудеше се как ли се е почувствал Алън след завладяването на тези малки книжки. Те щяха да дадат на американците нечестно предимство над англичаните.
Сейбър седна на масата близо до ковчежето. Запали тънка, черна пура и взе една от книгите. Алън не можа да се въздържи и неволно пристъпи напред. Изглеждаше, като че ли ще издърпа книгата от ръцете на Сейбър. Сейбър го погледна и с неприятна усмивка бавно изрече: