Чувствайки се изключително виновна, като че ли тя беше причината проклетите книги изобщо да бъдат намерени, Никол каза с тих глас:
— Да така е. Но Алън, ние сме във война и съм сигурна, че британските кораби също успяват да откраднат американски тайни!
Лицето на Алън се стегна.
— Слушай, малка глупачке — просъска той полугласно. — Британия се бие за живота си. Да не си мислиш, че тази война се води за развлечение?
Вътрешната й борба ставаше все по-силна и Никол нещастно прошепна.
— Не. Но, Алън, моля те, разбери. Много ми е трудно да взема страна. Не съм в Англия от пет години и всички, които познавам оттогава са американци.
Лицето на Алън се вкамени и сините очи станаха почти черни от някакво силно чувство. Ръцете му, които бяха поставени близо до тези на Никол се свиха в юмруци и тя имаше тревожното усещане, че ако се намираха далеч от чужди погледи, той би я ударил от яд.
После, много бавно тя зададе въпроса, който стоеше между тях от толкова време:
— Ти в действителност не си британски дезертьор, нали, Алън?
В тъмното не можеше да прочете нищо по лицето му, но усети колко беше напрегнат: Тишината продължи няколко дълги секунди. Двамата се взираха през перилата в морето, което се простираше пред тях безкрайно и черно.
Алън каза най-накрая:
— Нека просто кажем, че бих искал да видя края на тази проклета война! И, че ще направя всичко, което е по силите ми тя да свърши колкото е възможно по-бързо.
Никол преглътна, несигурна дали беше доволна или не, че Алън отказа да й отговори. Наистина ли имаше значение? Важен беше краят на войната.
Тя замислено промълви:
— Аз също бих направила всичко, което би допринесло за края. Не е правилно две толкова близки държави да водят война.
Алън бързо каза:
— Помогни ми тогава, Ник! Тези кодирани книги ще доведат до още кръвопролития, много хора и кораби ще бъдат погубени и от двете страни. Но ако ние ги откраднем от Сейбър, ако ги откраднем и унищожим, тогава нито една от страните няма да ги притежава.
— Да ги откраднем от Сейбър? — неуверено попита тя, като не й се понрави идеята да застане срещу него.
— Да! Трябва да го направим, Ник. Ако тези книги и документи бъдат унищожени, тогава нито американците, нито британците ще ги притежават! Не разбираш ли — това ще спаси живота на много хора. Помогни ми!
Никол продължаваше да се колебае, знаейки, че Сейбър щеше да бъде бесен, а тя — нелоялна. Но после, убедена, че ще допринесе за приключването на войната и подтикната от някакво неясно чувство, тя се съгласи. Капитулацията й не беше от сърце, но тя решително отхвърли съмненията си.
— Да, ще ти помогна. Какво искаш да направя? Алън я изгледа доста остро, наясно с факта, че сърцето й не беше напълно решено, но после повдигна рамене. Нуждаеше се от помощта на Ник и знаеше, че тя щеше да свърши своята част от сделката. Той тихо каза:
— Нищо добро не ни чака, ако действаме сега. Ще изчакаме, докато стигнем Баратария. Всичко, което можеш да правиш междувременно е да държиш под око Сейбър и веднага да ме уведомиш, в случай, че той ги премести от този сейф.
Малко след това те се разделиха. Никол тихичко се упъти към малкия си шкаф-стая, а Алън остана облегнат на перилата. Тези книги не трябваше да попаднат в ръцете на американците, реши разяреният Алън. В никакъв случай!
ПЕТА ГЛАВА
Въпреки че Сейбър вече не създаваше сцени, Никол беше в постоянен конфликт със съвестта си. Тя си мечтаеше тези кодирани книжа да се изпарят по някакъв начин и така да я освободят от необходимостта да застава срещу Сейбър. Сама в помещенията на Сейбър, тя прекарваше часове, загледана в масивния сейф, опитвайки се чрез силата на волята си да го принуди да изчезне. Но това не се получаваше и тя знаеше, че беше осъдена да открадне тези малки, черни книжки.
Завръщането в залива Баратария се осъществи лесно. Никол видя очертанията на островите Гранд Тер и Гранд Айл и изпита чувството, че се завръща у дома.
От пет години Гранд Тер, главната квартира на Жан Лафит, известен аристократ контрабандист й беше като втори дом. Първият беше „Ла Бел Гарс“. Тук, на Гранд Тер, лежащ на изток от Гранд Айл Лафит беше издигнал огромни складове, където държеше плячката, заграбена от многото кораби, които изпълваха залива. Тук той беше построил огромни ферми за роби, публични домове, помещения за хазарт и кафенета за развлечение на пиратите. Лафит — висок, красив мъж, стоящ рамо до рамо с богатите и благородниците, безочливо се разхождаше из Ню Орлианс.
Контрабандата беше начин на живот и множеството заливчета под Ню Орлианс представляваха идеално убежище за контрабандистите. Блатистата местност беше като катакомба със скрити местенца за складиране на стоки, преди тайно да бъдат транспортирани по вода до складовете в града. Извършваха се много контрабандни операции на дребно, но групата на Лафит, разположена на Гранд Тер беше неоспоримо най-голямата, наброяваща над хиляда мъже.