Както винаги при завръщането на кораб цареше трескава дейност. Обикновено Никол обожаваше този период на интензивно вълнение, но това пътуване беше различно. Тя беше напрегната и раздразнителна, завладяна от мисълта, че двамата с Алън скоро щяха да бъдат далеч от кораба. След като тези кодирани книжа се окажеха в ръцете им, нямаше връщане назад. Повече нямаше да плава на „Ла Бел Гарс“. Тя, секретарят и каютният прислужник на капитана, никога вече нямаше да спи в стаичката-шкаф, криейки своята самоличност. Това беше краят на приключението, започнало в мига, в който се беше метнала на седлото зад Сейбър преди години.
Тя и Алън се бяха спрели на прост план. Щяха да изчакат капитана да остане сам на кораба, да го надвият в каютата му и да го вържат. Лесно щяха да вземат ключа от врата му, да отворят сейфа, да вземат книжата, след което да изчезнат.
Но ако Сейбър замине с кодираните книги по-рано, отколкото очакваха, Алън беше снабдил Никол с малък пистолет с дръжка от слонова кост.
Нервите на Никол бяха изопнати като струни. Малкият пистолет, скрит под дрехите й се струваше като оръдие и всеки път щом Сейбър заговореше, тя смяташе, че е разкрил заговора. Наложи си да се държи хладнокръвно и нащрек, да подрежда бюрото си, игнорирайки безпокоящата я близост на Сейбър.
Той изглежда не бързаше да замине. Ник беше раздвоена. Дълбоко в себе си знаеше, че дължи на Сейбър известна лоялност. Въпреки това не можеше да му позволи да предаде на американците тези проклети кодирани книжа. Без да съзнава тя се намръщи на нерадостните си мисли.
— Безпокои ли те нещо, Ник? — тихо попита Сейбър и Никол подскочи при думите му.
Тя престана да сгъва документите и бавно се обърна с лице към него.
— Защо, не, сър. Просто се концентрирах. Знаете как е, когато нечий ум е зает.
Надутите й слова бяха посрещнати с невярващо сумтене. Сейбър си почиваше в един от големите кожени столове до бюрото. Беше полуразсъблечен, с отворена бяла риза и Никол изведнъж стана плячка на изнервящото желание да прокара ръце но мускулестите му гърди. Едната му ръка си почиваше на бюрото, стиснала чаша ром, независимо от утринния час. Пушеше тънка, черна пура и главозамайващият й аромат се носеше из въздуха. Поглеждайки го изпод клепки, тя отново с неудобство осъзна мъжката сила, която се излъчваше от него. За част от секундата тя се запита разумно ли е да си навлича враждебността му. Знаеше твърде добре какъв безмилостен враг щеше да бъде той. С изключение на плясъка на водата по корпуса цареше тишина. Усещайки, че от нея се очакваше нещо повече, Никол троснато попита:
— Не ви ли хареса отговора ми, сър?
Смачквайки пурата си в малко блюдо от китайски порцелан, очевидно погълнат от занятието, той каза замислено:
— Не, не ми хареса отговора ти, но така или иначе аз никога не го правя… нали?
Като не искаше между тях да избухне друг спор Никол задържа езика си и при липсата на отговор той прехвърли златистия си поглед върху лицето й.
— Нищо ли няма да кажеш, млади Ник?
Никол поклати глава умишлено обърнала гърба си към него. Чу движенията при ставането му от стола и сърцето й подскочи.
— Смълчаният Ник е нещо необичайно. Чудя се, не замисляш ли нещо?
Никол усърдно продължи да държи главата си наведена, като изгаряше от желание той да излезе и да я остави сама. Нямаше да го понесе, ако той започне някой от онези странни, обезпокояващи разговори, които изглежда не водеха до никъде.
Щастие беше, че не можеше да види Сейбър в момента. Той се взираше в гърба й с присвити очи и спекулативен поглед. Продължи да го прави няколко секунди, но тъй като Ник отказа да се хване на въдицата, той безразлично повдигна рамене и се отправи към личните си помещения.
Никол се досети, че той се преобличаше, за да напусне кораба. Устата й пресъхна. Знаеше, че ако Алън не се появи скоро щеше да се наложи тя да спре Сейбър. Ръката й тайно се плъзна към малкия пистолет. Тя извърна глава тъкмо в секундата, когато Сейбър, напълно облечен, с черно, облицовано с кожа сандъче под мишница се върна в стаята.
Сейбър въпросително повдигна едната си вежда, когато тя стана от масата и се насочи към външната врата.
— Тръгваш ли, Ник? Ако бъдеш така добър да изчакаш една минута, можеш да дойдеш с мен.
Очевидно не подозираше предателството, което беше на път да се извърши. Той повече не й обърна внимание. Постави сандъчето на бюрото си и го отвори. След като провери съдържанието, той затвори капака и го заключи. Пъхна го отново под мишница, обърна се и рязко се спря. Никол, застанала изопната като струна пред вратата, решително стискаше пистолет в ръка.