Никол се дръпна от него и се изчерви.
— Нито дори с Луис Хантлей?
Очите му заблестяха с яден златист блясък между гъстите, черни мигли и Никол разбра, че е станала свидетел на един от изблиците на буйния му нрав.
— Нея ще я оставим настрани! — сряза я той.
Водена от някакъв вътрешен импулс тя реши да продължи спора.
— Че защо? Тя не ти ли е любовница? Мислиш ли, че ще бъде доволна като разбере, че се забавляваш с друга?
— Ти си много млада, нали, Ник? — подсмихна се той. После попита, завладян от нова мисъл: — На колко години си? Със сигурност не си на петнадесет, както ме остави да повярвам. И както си започнала, не е лошо да ми съобщиш и истинското си име. Не мога да продължавам да те наричам Ник, нали така? Въпреки че независимо от всичко за мен ти ще си останеш завинаги Ник.
Тя много се чудеше дали да му отговори. Въпросите бяха толкова незначителни, че неохотно му даде отговорите, които той искаше.
— Е добре, Никол, още един въпрос, ако обичаш. От колко време си любовница на Алън?
Този рязко излаян въпрос накара Никол да замлъкне. Тя не мислеше, че той ще й повярва, ако признаеше, че никога не е била любовница на Алън — нито пък на някой друг. От друга страна, когато той я вземеше, което със сигурност щеше да направи, фактите щяха да са очевидни. Тя решително промълви:
— Никога не съм му била любовница.
— Скъпо мое дете, нима очакваш от мене да преглътна това? — сурово попита той.
Очите й срещнаха неговите, тя го предизвика:
— Има един начин да установим това, нали така? — Като видя подозрителното пламъче в очите му, тя добави: — Обещавам, че ще се съпротивлявам и можеш да бъдеш сигурен, че няма да можеш да се насладиш на това!
— Какво? Да не се насладя на това, че ще бъда първият! — подигра се той. — Ужасно млада си, затова мислиш така. Всеки мъж високо цени девствеността на жена си.
— Но аз не съм твоя жена, нали така? — изстреля тя в отговор, ядосана и въпреки това странно развълнувана.
— Не — отговори той с разцъфнала на устни лека усмивка. — Не и в момента! Не сме доказали и истинността на твърдението ти. Трябва да призная, намирам, че е трудно да се повярва, че Алън не се е възползвал от твоята достъпност. Разбира се — довърши ведро той, — бих желал да се окаже обратното.
Игнорирайки закачливите нотки в гласа му и чувствайки, че е благоразумно да смени темата, тя настоя:
— Какво смяташ да правиш с Алън?
Усмивката веднага напусна лицето му и чертите му възстановиха обичайните твърди, неумолими линии. Той заяви хладно:
— Ще бъде по-добре за тебе да забравиш Алън. Сега той не ти носи нищо добро.
— Да го забравя? Трябва да си луд! Аз го обичам! Не мога да го изхвърля от съзнанието си, като че ли нищо не се е случило! — пламенно извика тя.
— Ти го обичаш? — сухо се поинтересува той. — Преди известно време твърдеше, че не сте любовници. Кое е вярно?
— Проклет да си! Ти изкривяваш всичко, което казвам. Нищо повече няма да ти кажа. Прави си каквито искаш изводи. — Тя довърши сърдито: — Ти така или иначе си ги правиш.
Очите на Никол бяха станали почти черни от тревога, нахвърляше се с думи върху него, но той изглеждаше недокоснат от яростния й изблик, наблюдавайки я като че ли беше забавно дете. Вбесена от невъзмутимостта му Никол ядно тропна с крак и му изкрещя, поставила ръце на бедрата си:
— Проклет да си, Сейбър! Стига си стоял такъв! Отговори на въпроса ми. Какво смяташ да нравиш с Алън?
Той избухна в смях и каза подигравателно:
— Нима забравяш, че аз съм в положението на задаващия въпроси. Успокой се, малка лудетино.
Изпълнена с потискана ярост, Никол фучеше. Тя се врътна на пети с намерение да излезе от стаята, но гласът на Сейбър, престанал да бъде забавен, я спря.
— Сядай, Ник. Никъде няма да ходиш, поне не и в момента. Лоялността ти към твоя… ъъъ… съмишленик, макар и достойна за възхищение е ненужна. Той е напълно способен да се погрижи за себе си. Ти не си! Ако аз самият не те желаех, бог знае защо, ти щеше да бъдеш окована заедно с него. Щеше — допълни нарочно той — дори да увиснеш на бесилото заедно с него.
Шокирана Никол изкрещя:
— Не можеш да го обесиш! Нямаш право!
Той невъзмутимо отговори.
— Аз няма да го обеся. Това е задължение на властите в Ню Орлианс. — С още по-твърди нотки в гласа той продължи: — Скъпият ти Алън е британски агент.
— Откъде знаеш? Нямаш никакви доказателства!
— Не се нуждая от доказателства. Случайно знам, че е от Британския кралски флот — всъщност е капитан. В случай, че си забравила — Америка е във война с Англия. Дори и да не се беше опитал да открадне кодираните книжа, откриването му на борда на кораба ми щеше да е достатъчна причина за обесването му.