— Какво можеш да кажеш ти? Алън не е направил нищо, докато е бил на кораба ти. Дори не можеш да докажеш, че днес е направил нещо погрешно — мрачно каза Никол, прикривайки страха си, който се загнезди в сърцето й.
Сейбър си пое дълбоко въздух и се пребори с желанието да я метне по корем на коленете си и да й влее малко ум в главата. Тя изглежда не разбираше сериозността на положението си и сляпото й доверие в Алън го дразнеше.
— Алън е бил член на екипажите на два други американски кораба преди да дойде на „Ла Бел Гарс“. Нима ще кажеш, че е било съвпадение това, че и двата му предишни кораба са били пленени от британците дни, след като той се е озовал на бордовете им и, че и двата пъти мистър Балард като по чудо избягва, само за да се появи на друг кораб на Съединените щати?
Разтърсена Никол се сви в стола си и продължи да се държи агресивно.
— Измисляш си го, за да го дискредитираш. Освен това, защо един капитан от Британската флота ще стои на „Ла Бел Гарс“? Ние сме цивилни — не пренасяме военни тайни.
Сейбър едва не се усмихна от собственическия й намек за кораба, но гласът му с нищо не издаде мислите му, когато отговори:
— Алън не е глупак! Трябвало е да стои в безопасност, неразконспириран на „Ла Бел Гарс“ и да снабдява началниците си с дати на отплаване и маршрути на други капери.
След като Никол го изгледа невярващо, той добави:
— Аз също си имам собствени методи да откривам някои неща. Беше много проста задача да помоля Ямайка да се поинтересува за предполагаем близък във Флота. Получената информация ясно разкри, че Адмиралтейството в Лондон високо цени младия капитан Алън Балард.
Ужасена и ни най-малко изненадана от мисълта, че Алън действително беше шпионинът, за който само подозираше, Никол побледня. Не се съмняваше, че Сейбър щеше да представи информацията си пред съответните власти и Алън щеше да бъде обесен! За момент собственото й нещастие остана на второ място пред по-голямата опасност, грозяща Алън. Тя замислено огледа Сейбър.
Вътрешно беше убедена, че желанието му да я има беше финалната цел и тя видя начин да се възползва от предполагаемата му страст.
— Ако е от полза за тебе ще забравиш ли самоличността на Алън и ще му позволиш ли да избяга? — внимателно попита тя.
— Скъпа моя Ник — подигравателно попита той, — нима се опитваш да ме подкупиш?
Тя бавно кимна, усетила някакво вълнение да минава през вените й. Но Сейбър развали настроението й като жестоко се разсмя.
— Какво можеш да предложиш? Нямаш пукната нара и не смятам, че Алън е в такава позиция, та да сключва сделки с мен.
Ситуацията беше много деликатна.
— Нямам какво да ти предложа освен себе си. Предлагам ти сделка — аз идвам в леглото ти по собствено желание и оставам толкова дълго, колкото желаеш, а ти освобождаваш Алън — имаш думата ми!
ШЕСТА ГЛАВА
Безумното предложение на Никол постави Сейбър в затруднено положение. След няколко изнервящи минути той попита с любопитство.
— Нима казваш, че ще ми станеш любовница, ако освободя Балард?
— Точно така! — каза тя с повече увереност, отколкото в действителност чувстваше.
Погледът на Сейбър броди цяла минута по тялото й. Тя несъзнателно се стегна от яд.
— Е, сделката става ли?
С малко подигравателна усмивка Сейбър се отдалечи от писалището и без да бърза се приближи до нея. Тялото му беше топло и твърдо. Когато бавно я притегли в прегръдките си, Никол усети трепет, който нямаше нищо общо със страха.
— Защо не? — промълви той и тогава устните му, търсещи и проучващи, покриха нейните.
Казвайки си, че прави това заради Алън, Никол стоеше неуверена, но без да се съпротивлява, в ръцете на Сейбър. Устните й бяха нежни и неопитни. След секунда той вдигна глава и подхвърли.
— Трябва да се справяш по-добре, Ник.
Непоправимо откровена и леко жегната Никол отвърна:
— Как да се справям по-добре, като не знам какво се иска от мен?
Една вежда политна отново нагоре, този път решително невярващо.
— Продължаваш ли да се правиш на девствена? Ако бях на твое място не бих го правил. Видях те през онзи следобед, когато срещна Алън на лагуната и бях свидетел на нетърпеливата ти прегръдка. Никога, моя скъпа Ник, не ме прави на глупак.
Тя мрачно каза:
— Казвам истината и трябва да съм глупачка, за да се опитвам да те заблуждавам за нещо, което толкова лесно може да бъде доказано.
Тя наблюдаваше от близо чертите, покрити с тъмна брада и й се искаше той да не беше толкова вещ в прикриването на чувствата си. Какво ставаше зад тези неразгадаеми златисто-кехлибарени очи? Лицето му не го издаваше и Никол притеснено се размърда в прегръдките му. Секундите течаха, а той оставаше безмълвен. Най-накрая той каза тихо: