— Има само един начин да се установи това, нали?
Никол бавно кимна. Сърцето й лудо биеше. Като внимателно наблюдаваше лицето й Сейбър я пусна и каза рязко:
— Махаме се оттук. — Внезапна усмивка разведри лицето му и хвърляйки й закачлив поглед добави: — Предчувствам, че ни предстои изпълнен с удоволствия отдих.
Никол не каза нищо. Той беше приел безумното й предложение и тя беше длъжна да удържи на думата си. Поне щеше да се успокоява с мисълта, че Алън е спасен. Притеснено си спомни, че Сейбър не се беше съгласил с абсолютна сигурност, а само беше намекнал с толкова много думи, че щеше да го направи.
Разтревоженият й поглед падна върху сандъка, докато той го поставяше на рамо. Забелязал интереса й, Сейбър хладно се усмихна и каза нелюбезно:
— Изобщо нямаше да ти свърши работа, Ник. Тези кодирани книги напуснаха кораба тази сутрин, когато те изпратих в склада. Хигинс сигурно вече приближава Ню Орлианс заедно с тях.
Никол побледня и заеквайки от ярост настоя:
— К-к-как е възможно? Ти изобщо не си се приближавал до сейфа тази сутрин.
— Не си толкова умна, колкото се мислиш, Ник. Беше много лесно да ги преместя снощи и да ги връча на помощник-капитана тази сутрин. Много верен индивид е Хигинс — завърши той с дразнещия си маниер да провлича думите.
Никол почувства вина при поставеното ударение на думата верен и се остави да я изведат от стаята. Палубата беше безлюдна с изключение на няколко членове на екипажа, които се мотаеха наоколо.
Никой не проговори, докато спускаха малката лодка и те се качиха на борда й. Пътуването до брега беше мълчаливо. Поскърцването на греблата, плясъкът на вълните, периодичните крясъци на чайките бяха единствените звуци в пропития със сол въздух.
Сейбър не обръщаше почти никакво внимание на Никол. Когато се отдалечиха от лодката тя се замисли дали да не избяга.
— Не бих опитал, ако бях на твое място, Ник. — Хладното предупреждение на Сейбър я накара направо да се спъне в пясъка. Отхвърляйки изнервящата мисъл, че той бе прочел мислите й, тя невинно попита:
— Какво имаш предвид?
Откъм него дойде неприятен смях.
— Много добре знаеш какво имам предвид! Стига си се опитвала да ме баламосваш. Спомни си за бедния Алън.
Тя унило си призна, че почти беше забравила Алън и със съжаление отхвърли мисълта за бягство.
След известно време Никол, потънала в мисли, откри с изненада, че сякаш се събужда от неприятен сън.
Никол и Сейбър внезапно се озоваха пред Тибодю Хауз, величествена под зимното слънце. Като рамка на красива картина около нея с вещина бяха разпръснати магнолии, американски орех и вечно присъстващите дъбове. Като че ли и къщата беше наясно за голямата си красота. Тя се издигаше гордо в подобната на парк смарагдена ливада. Архитектурата й беше превъзходна. Широки и хладни галерии обгръщаха къщата от всички страни. Парапетът, минаващ по дължина на втория етаж беше изработен като фина дантела и беше боядисан в нежно зелено, докато долу, грациозните тухлени колони бяха искрящо бели. Капаците на дългите тесни прозорци повтаряха същия нежен зелен цвят като на горния парапет, което се отнасяше и за двете стълбища, от двете страни на къщата.
Докато се наслаждаваше на тихата, почти арогантна красота на къщата, Никол само за минута позволи през нея да премине чувството на удоволствие. Тя се чудеше на присъствието на Сейбър тук. Нима имаше толкова богати приятели, които можеше да посещава когато му хрумне? Или пък, по някакъв начин сам бе придобил тази къща? И понеже беше изморена и изпълнена с подозрения, успя да прикрие всяка следа от възхищението, което изпита.
Дори черно-белите мраморни подове на огромното главно преддверие, с плочи, подредени във формата на красиви ромбоиди, не предизвикаха коментар от нейна страна. Тя сковано стоеше до Сейбър, докато той с приглушен глас разговаряше с висок, строен негър, облечен в строг, тъмен костюм. Тя не обръщаше внимание на техния разговор. Взираше се с празен поглед някъде в дъното на залата. Не чуваше нищо, нищо не виждаше. Сейбър леко я докосна но рамото, за да я насочи към импозантната предна врата и тя подскочи от изненада.
Усмихвайки се на вдигнатото й нагоре лице, той хладно каза:
— Нервна ли си, скъпа? Недей. Уверявам те, нямам намерение да се нахвърля отгоре ти като гладен вълк.
Никол не се успокои от подигравателните му думи. Тя му хвърли поглед, пълен с неприкрита омраза. Капитанът се засмя и ръката му се стегна около рамото й. Подтикна я да се движи по коридора на долния етаж. В основата на стълбите бяха посрещнати от усмихната, млада негърка, чиято глава бе обвита в тюрбан. Сейбър с удоволствие поздрави момичето и Никол, кисело наблюдаваща как чернокожото лице засия от щастие.