Но изглежда Сейбър не беше свършил. Тя наблюдаваше с широко отворени очи как той съблече халата си и легна до нея. Лауданумът беше забавил рефлексите й, но тя вдигна юмруци и ги опря в гърдите му. Той се засмя и улови двете й ръце. Когато Сейбър се надвеси над нея, мрачен и решителен, тя избълва:
— Не отново! Дори ти няма да си позволиш да бъдеш такова животно!
Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. После притискайки я със своето снажно и топло тяло раздели краката й със своите. Той промълви до устните й:
— Ще откриеш, че има много неща, които ще си позволя.
ОСМА ГЛАВА
Сейбър по навик се събуди още, когато първите бледи пръсти на зората се промъкнаха в стаята. Той полежа малко, за да се наслади на топлото и меко тяло на Никол.
Изпита разкаяние. С нежност си помисли каква луда глава беше Ник. Ако я събудеше, рискуваше очите й отново да заблестят от яд, да скочи от леглото и да се нахвърли върху него с какви ли не обидни думи.
Жалко… сънливо си помисли той. Само, ако можеше тя да приеме, че случилото се беше естествен ход на събитията. Рано или късно това щеше да стане, ако не с него, то с някой друг.
Беше толкова просто. Винаги се беше отнасял добре с любовниците си и Ник дяволски добре знаеше това. Той се усмихна, като си припомни колко учудена беше тя, когато поднесе като прощален подарък карета с четири коня на една проститутка.
Близостта на Никол смути мислите му и с необичаен глад той почувства как тялото му се втвърдява от желание. Леко докосна отхвърлената й настрани ръка и близна ухото й. Но тя го отхвърли дори в съня си, като обърна глава на другата страна.
Той я остави със съжаление.
Час по-късно, облечен и закусил, той беше на път обратно към Гранд Тер. Трябваше да се погрижи за някои неща — не на последно място за съдбата на Алън! Щеше да обсъди това с Лафит. Двамата щяха да измислят нещо, което да се хареса на Ник. Но какво, по дяволите, го засягаше нейното мнение?
След няколко часа пред погледа му се появи Гранд Тер, царството на Лафит. Този остров бе пълен с игрални и публични домове, кафенета и всякакви заведения за забавление на моряците. Сред тях се възправяше тухлената къща на Лафит. Домът му беше разкошно обзаведен и пълен със всякакви редки и скъпи мебели.
Откакто търговията с роби беше забранена те можеха да бъдат закупени единствено тук. В Ню Орлианс губернаторът Клейборн и американските офицери скърцаха със зъби от ярост, неспособни да прекратят тази незаконна търговия.
Клейборн беше стигнал до там, че беше обявил награда от петстотин долара за известния пират Жан Лафит. Лафит се беше изсмял и беше направил контра предложение от петнадесет хиляди долара за този, който му доведе губернатора на Гранд Тер!
Припомнил си този инцидент Сейбър се усмихна, докато прислужникът го въвеждаше в кантората на Лафит.
— Мон ами, прекрасно е, че те виждам! Очаквах те веднага, след като съобщиха, че са забелязали „Ла Бел Гарс“. Какво те задържа толкова дълго?
Усмихнат, Сейбър взе една от отличните пури на Лафит и отговори:
— Имаше някои неща, които се нуждаеха от вниманието ми.
— О, да, аферата с младото момче, което не е момче и което капитанът бил видян да прегръща в каютата си.
— Проклет да съм! — раздразнено изръмжа Сейбър, но сви рамене и се настани в едно от тапицираните кресла.
Лафит, който продължаваше да се усмихва се измъкна иззад писалището. И двамата бяха високи мъже. Сейбър беше малко по-висок от Лафит. Лафит, няколко години по-възрастен от Сейбър, беше изключително красив мъж с привлекателни, правилни черти. Мургавата му кожа и черни очи говореха за френските му предци. Косата му беше гарвановочерна като на Сейбър и излъчваше интелект и елегантност. Със сигурност никой не би го взел за контрабандист. Произходът му беше забулен в мистерия. Капитан Сейбър беше един от лейтенантите в неговата армия от пирати, на когото имаше най-голямо доверие.
Известно време двамата водеха общ разговор, после Сейбър поднесе темата, която най-много го притесняваше — Алън Балард.
Лафит се намръщи.
— Как желаеш да се освободиш от него? В крайна сметка той е твой пленник и мене не ме интересува съдбата му, стига да спрем изтичането на информация. Дали ще го предадем на американците или ще го продадем на британците няма никакво значение. — Лицето му се проясни и той се усмихна. — Приятно уреждане на нещата, нали?