— Мисля че за сега искам да го държа като пленник — бавно каза Сейбър. — Ще ми се да измъкна малко повече информация от него. Бихме могли да го използваме по някое време. Имаш ли нещо против да го преместя от кораба в затвора на острова ти?
Лафит с готовност даде съгласието си и извика прислужник, който да отнесе съобщение за преместването на Алън от „Ла Бел Гарс“. След като прислужникът излезе Сейбър небрежно попита:
— Искаш ли да присъстваш на разпита?
Лафит отвърна със ироничен блясък в очите.
— Мон ами, ти искаш този човек за свои собствени цели. В противен случай никога не би ми казал за съществуването му.
Сейбър се усмихна. Не беше учуден от правилната преценка на Лафит.
— Е, може би има някой и друг член на екипажа, които да не са съгласни с действията ми — призна той. — Балард беше много популярен.
— Но естествено! Някой шпионин — сухо отвърна Лафит. — Но като говорим за шпиони, трябва да споделя, че след отплаването ти до ушите ми долетя слухът, че някой съвсем целенасочено разпитва за теб.
Показал изненадата си Сейбър попита:
— Какви въпроси задава?
— Мммм, въпроси като: Какво е истинското име на капитан Сейбър? Откъде е дошъл? Кога?
Сейбър озадачено гледаше Лафит.
— Защо някой ще се интересува от мен? Знаеш ли кой е?
— Това не знам. Думите се носят като вятър над Гранд Тер, губейки източника си. Може би не е нищо, но си мислех, че трябва да те предупредя. Вероятно някой ти желае злото. Кой знае?
За момент Сейбър си помисли за Робърт Саксън от Англия, но отхвърли идеята като абсурдна. Дори ръката на Робърт не беше толкова дълга.
Без да е много притеснен от новините на Лафит Сейбър повдигна рамене и отхвърли тези мисли. Загледан в залива каза:
— Каква цена би дал за „Ла Бел Гарс“?
— Моля? — смайването личеше в гласа на Лафит. — Сигурно не съм те разбрал… помислих си, че току-що ме помоли да купя кораба ти.
— Хм, точно така. Реших да го продам. Решил съм да стана порядъчен.
Лафит нямаше да бъде по-ужасен, ако Сейбър беше заявил, че иска да стане монахиня в ордена на Урсулинките в Ню Орлианс. Той повтори едва чуто.
— Да продадеш „Ла Бел Гарс“ и да станеш порядъчен. Трябва да си полудял! Защо?
В момента Лафит не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си и съжалявайки го Сейбър внимателно обясни.
— Харесва ми нашата асоциация и печалбата от нея, но вече не съм онази луда глава, която бях преди десет години. Изморих се да си играя на пират, дори и това завоалирано да се нарича каперство. Вече нямам нужда от кораба. Състоянието ми е доста голямо.
Свестил се някак Лафит въздъхна.
— Значи изоставяш приятелите си и ставаш порядъчен джентълмен в Ню Орлианс.
Сейбър се засмя.
— Никога не обръщам гръб на приятел и се съмнявам, че ще се превърна в образец на благоприличие.
Лафит позволи на една усмивка да разцъфти върху красивото му лице.
— Съгласен съм. Сигурен ли си, че след шест месеца няма да промениш решението си?
— Сигурен съм и бих те посъветвал нещо, ако позволиш.
Лафит сбърчи вежди и се засмя.
— Ти ли ще учиш баща си как се правят деца?
Сейбър, обаче каза сериозно.
— Не е лошо да последваш примера ми и да се освободиш от Гранд Тер и всичко свързано с този остров. Чуй ме, Жан, безгрижните времена отминаха. Грози ни заплаха.
Лафит изръмжа. Сейбър говореше истината. Той се изправи и се поклони много, много изискано. Обърна се да си върви, но Лафит измърмори:
— Чакай!
Сейбър се обърна към станалия на крака Лафит, който каза:
— Ние сме приятели и като такива можем да си разменяме мисли без да се сърдим един на друг. Признавам, че съм вбесен, но не желая да се разделяме с яд.
Сейбър се усмихна лениво.
— Ти се ядоса, не аз.
Лафит се засмя.
— Ще ти дам добра цена за кораба. Докога искаш да уредим нещата?
— Не съм се забързал чак толкова, въпреки че съм взел решението. Да кажем, до една седмица. Дотогава ще съм решил какво да правя и с добрия Алън.
— Много добре. С голямо съжаление ще изгубя един от най-добрите си капитани, но се надявам, че за в бъдеще ще те запазя като клиент.
След няколко минути Сейбър излезе от жилището на Лафит и се упъти към грозната тухлена сграда, в която се помещаваше затворът. Като влезе вътре той откри, че Алън току-що беше доведен и беше окован в една от килиите в дъното. Сейбър безпристрастно огледа мъжа пред себе си. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, лицето му беше в синини. Като видя една прясна рана Сейбър заинтересовано попита: