— Да не си се опитал да избягаш, като са те водели към брега? Когато за последен път се срещнахме не беше чак толкова раздърпан.
Алън рязко вдигна глава при думите на Сейбър и инстинктивно дръпна веригите.
— Копеле! — просъска той с потъмнели от омраза очи. — Какво направи с Ник?
— Имаш предвид Никол?
Дъхът на Алън спря.
— Тя ти е казала?
— Нека кажем, че аз бях способен да… аа… го открия сам. Тя, също като теб не беше много сговорчива.
Алън огледа мъжа пред себе си. Собственото му нещастие не го вълнуваше толкова, колкото съдбата на Никол.
— Къде е тя?
Сейбър повдигна вежди.
— Съдбата й е моя грижа.
— Сейбър, изслушай ме! — започна искрено пленникът и избълва цялата история на Никол. Тя беше съобщила на Сейбър само името и годините си, но загрижеността на Алън за нея го накара да разкаже всичко. Едва, когато престана да говори забеляза необичайното мълчание на другия мъж и студената, иронична усмивка на устните му. Ако Алън знаеше какво мисли Сейбър щеше да се слиса.
Името Ашфорд беше добре известно на Сейбър. Беше го проклинал цял живот. То беше заклеймено в съзнанието му като символ на безчестие, лъжи, предателство. Каква ирония на съдбата, осиротялата Никол Ашфорд да попадне в ръцете му.
— Не разбираш ли? — настоя Алън, прекъсвайки мислите му. — Никол Ашфорд е от добро семейство и трябва да бъде върната в дома си, преди да й се е случило нещо още по-лошо.
Сейбър се съвзе и скептично попита.
— Защо не го каза по-рано? Сега е малко късно да се тревожиш за нея.
Алън прехапа устни. Нямаше желание да споделя причините за собствените си действия, които не бяха нищо повече от алтруизъм. Когато тишината стана безгранична Алън настоя:
— Какво възнамеряваш да правиш?
Безгрижно изучавайки ноктите на една от фино оформените си ръце, Сейбър хладно каза.
— Да правя ли? Нищо не възнамерявам да правя. Намирам го много по-забавно по този начин.
— Сейбър, това, което ти казах нищо ли не означава за тебе? Толкова ли си безсърдечен, че да похабиш едно младо, невинно момиче?
С подигравателно, блеснали златни очи Сейбър за миг го изгледа със съжаление, после безчувствено заяви.
— Да, разбира се, такъв съм.
Алън изръмжа в безсилната си ярост, но Сейбър само се засмя и си тръгна. На входа на килията се спря и погледна назад към затворника.
— Не се грижи за бъдещето на младата Ник, имам намерение да я взема под покровителството си. И съм сигурен, че знаеш какво означава това.
Алън бясно дръпна веригите.
— Сейбър, проклет да си! Чуй ме! — Но думите достигнаха до нечуващи уши. Подигравателно наклонил чернокосата си глава Сейбър се отправяше към изхода.
Останал сам Алън не можеше да не мисли за Никол. Беше ужасен от мисълта тя да стане любовница на Сейбър. Вълнуваше го и собствената му съдба. Защо се беше провалил планът му? Проклетият Сейбър, как можеше да знае кога да удари? Само още половин час и той и Ник щяха да бъдат в безопасност. А Ник? Дали Сейбър вече не беше връхлетял отгоре й? И най-важното — къде, по дяволите, беше тя сега?
В този момент Никол беше на път за Гранд Тер. Тя се събуди горе-долу по времето, в което Сейбър замина. Тихо полежа няколко минути, все още замаяна от лауданума, като постепенно осъзнаваше къде се намира. При едно несъзнателно притискане на ръката усети болка, която й припомни събитията от нощта.
Внимателно огледа стаята и като се увери, че Сейбър го няма, облекчено въздъхна.
Най-лошото беше факт. Маскарадът й беше разкрит. Алън беше във вериги, а самата тя беше пленница на Сейбър. Беше станала жена в опитните ръце на Сейбър и в този процес бе наранила китката си. Тялото й още я болеше и усещаше известен дискомфорт между бедрата си. Благодарение на Бога това приключи. Беше жива, малко поразкъсана и раздърпана, но цяла и нащрек.
Тихото отваряне на вратата я изтръгна от мислите й. Като видя кръглото лице на Галина се усмихна с облекчение.
Галина весело попита:
— Ще желаете ли кафе или шоколад?
Никол й се усмихна, решила да се държи колкото е възможно по-естествено.
— Малко кафе, моля. — Поколеба се после предпазливо попита: — Къде е Сейбър?
Галина изглеждаше леко озадачена.
— Сейбър? О, сигурно имате предвид господаря. Отиде по работа и сигурно няма да се върне до утре или до други ден. Нареди да се чувствате възможно най-добре и да се погрижим да изпълняваме всяко ваше желание.
Никол замислено изгледа Галина. Какво ли беше обяснил Сейбър на прислугата? До каква степен щяха да й се подчиняват? Е, имаше само един начин да го разбере. Тя каза направо: