— Нуждая се от баня, нещо за обличане и храна. Ще се погрижиш, нали?
Галина излезе и след малко донесе няколко одежди. С изписано върху лицето съмнение каза:
— Господарят не беше сигурен, дали нещо от намиращите се тук дрехи ще ви стане. Боя се, че тези рокли ще ви бъдат къси.
Никол се стегна, но се усмихна и каза:
— Предпочитам да ходя гола, отколкото да облека изоставена от някоя негова любовница дреха. Ще нося собственото си облекло.
Галина наистина се притесни.
— Но, не можете! Дамите не носят бричове.
— Съмнявам се, че господарят ти е водил тук дами преди! — троснато изрече Никол. — Донеси ми дрехите или нещо друго от този род. Сигурно бих могла да заема от някой прислужник чиста риза и панталон. В този момент няма много да придирям.
Шокирана Галина облещи очи. Излезе от стаята и забърза по коридора. Тя бързо запозна Сандерсън със странното желание на Никол. Той трепна, но бързо я снабди с чиста бяла риза и сиви, памучни панталони.
Изкъпана и пременена в момчешкото си облекло Никол тръгна да разглежда къщата на Сейбър. Несъзнателно търсеше нещо и очите й светнаха, когато в дъното на първия етаж откри оръжейната.
Стаята беше пълна с ловни трофеи и оръжие. Мебелите бяха големи, удобни и топли. Тя смело отвори едно сандъче, после друго. Тършуваше из различните оръжия, докато се спря на много остър, ловен нож и малък пистолет. Запаси се с барут и след като помисли малко, скри находката си в едно чекмедже.
Закуси с апетит. Беше страшно гладна. Животът продължаваше, реши тя, независимо от това, което се случва. Духът й се възвръщаше с всяка хапка. Накрая безочливо поиска един ловен жакет, по всяка вероятност притежание на Сейбър и излезе да се разходи.
Студеното слънце на късния ноември не предлагаше топлина и тя беше доволна, че облече жакета. Тръгна надолу към реката. Докато стигна до брега на Мисисипи вече бе решила каква щеше да бъде следващата й стъпка.
Сейбър явно не беше уведомил никой за истинската ситуация. Затова щеше да пробва да им нареди да я съпроводят до Гранд Тер. Знаеше, че сама няма да намери пътя в блатата. Трябваше незабавно да избяга.
Тя обърна гръб на реката и целеустремено тръгна към къщата. Като срещна Сандерсън в главното фоайе предпазливо каза:
— Реших да не чакам завръщането на господаря ви. Ще тръгна след час. Моля, пригответе кошница с храна за път и намерете някой, който да ме придружи до Гранд Тер.
Без да обръща внимание на неодобрителното изражение на лицето му тя тръгна към оръжейната. Прибра находката си в дълбокия джоб на жакета. После бързо намери пътя до стаята, в която бе прекарала нощта. Там нямаше никой. Огледа се и видя врата, свързваща тази спалня с друга стая. Вратата не беше заключена и след като се увери, че там също нямаше никой, влезе вътре.
Това очевидно беше спалнята на Сейбър. Масивната мебелировка беше от тъмно дърво. Никол не се интересуваше от изискания вкус на Сейбър. Без много, много да се мае се упъти към ковчежето за бижута, което стоеше отворено върху голямо писалище. Взе една носна кърпа на Сейбър и уви диамантена игла за вратовръзка, чудесен пръстен със смарагди и перли и беше една игла, този път с рубин, както и други ценни бижута. До ковчежето лежаха няколко златни монети и тя прибра и тях. Двамата с Алън щяха да се нуждаят от доста средства.
С нарастваща увереност тя нетърпеливо изчака в стаята си. Когато реши, че е изминало достатъчно време безгрижно слезе по стълбите и попита Сандерсън.
— Готово ли е всичко? Бих искала да тръгна възможно най-бързо.
Преди той да успее да отговори по коридора се запрепъва малко негърче, помъкнало кошница с храна. Като погледна детето Сандерсън неохотно отвърна.
— Така ми се струва. Това е храната, която поискахте, а Джон, който ще ви води чака при доковете. — Той направи пауза, но Никол, повдигнала едната си вежда, нахално го гледаше, предупреждавайки го да не се осмелява да й задава въпроси.
— Това ли е всичко, мадам? — каза накрая той. — Самюъл ще ви придружи до пристанището.
Никол учтиво кимна и последва дребната фигурка. Сърцето й биеше лудо, когато с доволна усмивка се настани в пирогата. Като видя как доковете се отдалечават от нея, тя не успя да удържи тихия си смях. Младият негър, управляващ пирогата я изгледа странно, но какво я интересуваше. Имаше си провизии, пистолет, пари и свобода!
ДЕВЕТА ГЛАВА
Никол беше права, че ще бъдат на острова на смрачаване. Тя пъхна в ръката на водача си една златна монета, грабна кошницата и тръгна по брега. След като пирогата вече не се виждаше, бързо се мушна в храстите и седна да помисли.
Беше избягала. Беше въоръжена и имаше храна. Следващата стъпка беше да освободи Алън. Беше ли той все още на кораба? Не, надяваше се тя. Щеше да бъде трудно да го освободи оттам. Слухът за дегизировката й сигурно се беше разнесъл навсякъде. Сети се за Сейбър и потръпна. Надяваше се той да е поне на двадесет мили оттук.