Ако той се намираше на острова, със сигурност беше при Лафит.
Погледът й съвсем случайно попадна на тухлената сграда, в която се помещаваше затворът. Огледа я подозрително. Възможно беше Алън да е там. Трябваше да провери това предположение.
Като скри храната под един перест храст тя предпазливо пое през острова. Промъкваше се внимателно и със страх, тъй като вече беше забелязала няколко пияни членове на екипажа на „Ла Бел Гарс“. Ако я разпознаеха, бог да й е на помощ!
Като стигна до сградата тя събра цялата си смелост и тръгна към прозорците с железни решетки. Спираше пред всеки един и викаше Алън. Тя едва не припадна от облекчение, когато той отговори от третия прозорец.
— Сам ли си? Добре ли си? — прошепна тя.
— За бога, Ник, какво правиш тук? — Като погледна нервно към тъмния коридор, по който бе изчезнал Сейбър само преди час, Алън добави:
— Говори бързо. Сейбър може да се върне. Ти добре ли си?
Никол кимна, носле, като се сети, че Алън не можеше да я види каза:
— Да, но да не губим време в приказки. Дойдох да те освободя.
В тъмнината на килията Алън се усмихна. Благословено да е детето! Колко спокойно го каза — като че ли беше най-простото нещо на света.
— Ник, не искам да те обезкуражавам, но съм окован във вериги и вратата на килията е много здрава.
— Кой го е грижа? Въоръжена съм. В джоба си имам пистолет. Ще измисля нещо — каза тя убедително, макар и вътрешно да не изпитваше чак такава увереност. Тя облегна гръб на тухлената стена и се огледа наоколо. После тихичко подвикна на Алън.
— Кой държи ключовете? Имаш ли охрана?
— Не. Единственият пазач е старият Мануел и стой в стаята отпред. У него са ключовете от килията, но се боя, че единствено Сейбър притежава ключа от веригата.
— Сигурен ли си, Алън? Не са ли всички ключове у стареца?
Усмихнат той каза:
— Има един начин да разберем, Ник. Трябва да вземеш ключовете от стария Мануел. Можеш ли да го направиш.
Никол стисна зъби. Щеше да го направи, дори това да я убиеше.
— Не се безпокой, в най-лошия случай ще стрелям във веригата. Почакай малко да измисля нещо. — И тя го направи. Смелостта й беше помогнала да избяга от Сейбър и щом веднъж го беше направила, щеше да го направи и втори път.
На острова липсваше дисциплина и положението на стария Мануел като надзирател беше само една формалност. Обикновено ключовете от затвора висяха на стената в стаята му, тъй като и без това в него много рядко присъстваха затворници. Ако имаше такива, то те се бояха от Лафит и предпочитаха да играят честно с него. Като член на екипажа на „Ла Бел Гарс“ Никол знаеше това и бавно тръгна към предната част на сградата. Помисли си, че старият испанец може би беше предупреден за нея, но отхвърли това предположение и храбро каза:
— Дойдох да видя Алън Балард от „Ла Бел Гарс“. Къде е той?
Старият човек, приспан от изпития ром вяло махна с ръка по посока на ключовете.
— Обслужи се. Той е в последната килия отляво. Докато взимаше ключовете кръвта й бясно пулсираше в слепоочията. Като стигна до килията и започна да пробва ключовете, ръцете й така трепереха, че изгуби доста скъпоценни секунди, преди да отвори вратата. С разтуптяно сърце се втурна към него. Един дълъг миг стояха и се гледаха. После Никол видя раните и окаяния му вид и с вик се хвърли на гърдите му.
— О, Алън, бедното ти лице. Какво ти е сторил той?
Алън топло се усмихна и прошепна в косите й.
— Няма нищо, Ник. Сега, когато ти си тук всичко ще бъде наред.
Никол отново го прегърна с бликнали в очите сълзи и като сестра, даряваща любимия си брат с целувка, допря устни до неговите. За нещастие високият, брадат мъж, материализирал се на входа не си помисли точно това. Изглеждаше му като среща между двама влюбени. Устните му се разтегнаха, готови да изръмжат от ярост, а в очите му пламна ярък, жълт пламък.
— Вълнуващо! — изсъска Сейбър.
Никол и Алън се смразиха. Ръката й стисна пистолета в джоба и тя рязко се извърна към Сейбър. Той се извисяваше точно на входа, разкрачен, с много тъмно, брадато лице на фона на мъгливата светлина.
Алън усети намерението й и предупреди:
— Недей, Ник! Изстрелът ще доведе цяла тълпа. Няма да успееш да избягаш.
Сейбър саркастично промърмори:
— Сигурен ли си, че няма да има време да те освободи?
Алън хвърли на Сейбър яден поглед, но Никол беше тази, която го сряза: