— Млъкни, Сейбър, или ще те застрелям!
Той се поклони подигравателно.
— Вашите желания, мадам, в момента са закон за мене.
Хвърляйки му изпълнен с ненавист поглед, Никол продължи да държи пистолета, насочен към сърцето му и нареди:
— Отстъпи насам и се облегни на стената.
Сейбър изпълни нареждането с помръдващи от яд устни. После с отегчено изражение на лицето нарочно я подразни:
— Имаш намерение да ме оковеш като добрия Алън ли?
Тя рязко кимна в отговор. После предпазливо се приближи към него. Сговорчивостта на Сейбър изобщо не я подведе. Щеше да й бъде трудно с едната ръка да му слага вериги, а с другата да държи пистолета. Погледна към Алън. Дали да не освободи първо него, а после двамата да оковат Сейбър? Но нито един от ключовете й не пасваше на веригите.
— Само да беше попитала, скъпа, щеше да си спестиш неприятностите — гладко изрече Сейбър. — Ключът, който ти трябва се намира в бюрото ми в стаята, която имам при Лафит.
Тя изръмжа на лениво облегналия се на стената Сейбър, който явно въобще не се притесняваше.
— Млъкни! — сопна се тя. Имаше само едно решение. Трябваше сама да окове Сейбър, после щеше да стреля във веригите на Алън и двамата щяха да избягат много бързо.
Застанала пред Сейбър тя тихо каза:
— Само едно движение, което не ми хареса и си мъртъв. Ясно ли е?
Наблюдавайки я внимателно Сейбър кимна. Очите му не се отделяха от побледнялото й, решително лице.
— Пъхни лявата си китка в прангата, точно над тебе — заповяда Никол. — Направи го внимателно, Сейбър, и помни, че ще се радвам да те убия.
Но Сейбър кръстоса ръце на гърди и хладно каза:
— Нямам намерение да направя такова глупаво нещо. Давай нататък и стреляй — ако смееш!
Заеквайки от ярост тя изкрещя:
— П-п-проклет да си, С-сейбър, прави каквото ти казвам!
— Не — спокойно отвърна той.
Наблюдавайки лицето на Никол Алън разтревожено я предупреди.
— Внимавай, Ник. Той те дразни нарочно.
Никол с усилие се опита да преглътне яростта си. Но напразно. Пламъците в косите й говореха за истински неуправляем темперамент. Гледайки врага пред себе си, тя направо се побърка и се нахвърли отгоре му. Дръпна яростно кръстосаните му ръце и извика:
— Ще правиш каквото ти казвам, дори, ако трябва сама да те принудя! — Забравила болната си ръка, тя вдигна пистолета и злобно удари Сейбър по бузата.
Разнесе се стон от болка. Наранената китка я предаде. Но този стон се превърна в яростен вик, когато Сейбър се хвърли в атака. Той я стисна в една никак не нежна прегръдка и скоро Никол изпусна пистолета. Беше хваната като лисица в капан и го знаеше. Проклет, проклет характер, помисли си тя, ядосана на себе си. Тя затвори очи, възмутена от глупостта си и започна да се проклина на ум.
— Изплакваме си болката ли, Ник? — тихо попита Сейбър.
Тя бързо отвори очи, изпълнени с омраза и изръмжа:
— Нима ме питаш? Колко странно! В миналото винаги заповядваше.
Усмихвайки й се, Сейбър с изненада откри, че дори й се възхищава. Малко кисело каза:
— Какво непослушно момиче си. Никога ли не стоиш там, където те оставят?
Смятайки за унизително да му отговори, Никол продължи да гледа в лицето му. Нямаше намерение да води словесни двубои.
— Сейбър, чуй ме — настоя Алън. — Трябва да върнеш Никол на семейството й. Заведи я в Ню Орлианс и я качи на първия кораб за Ямайка. Оттам лесно ще потегли за Англия. Имам достатъчно пари да платя това и да й осигуря компаньонка. Това, което имаме да обсъждаме с тебе не я засяга. Умолявам те, човече, пусни я да си върви!
С ледено лице Сейбър впи поглед в окования мъж.
— Да я пусна ли? Да не си си загубил ума? Че защо трябва да го направя? Какво печеля от това?
Хубавото лице на Алън също се вкамени. Какво можеше да предложи на този човек, за да го накара да изпълни молбата му?
Никол сложи край на изпълненото с несигурност очакване.
— Не го моли заради мене, Алън. Стореното сторено. Ти не си виновен. — Тя решително отметна назад косите си и добави: — Сама ще планирам бъдещето си и то няма да има нищо общо с такива като Сейбър. — Тя погледна насилника си с унищожителен поглед.
Сейбър се ухили и измърмори:
— Мислиш, че няма, така ли? — Хвърляйки поглед към Алън, той я привлече към себе си и я целуна дълбоко, изпивайки сладостта на устните й със своите.
Никол не се съпротивляваше. Тя знаеше, че той имаше за цел да дразни Алън. Тя изтърпя целувката му и после въздъхна с облекчение.
Сейбър се намръщи на реакцията й, но я пусна като безгрижно повдигна рамене. Вдигна падналия пистолет и го пъхна в широкия си колан. После претърси Никол, като ръцете му нарочно се задържаха на гърдите и бедрата и. Унижена до дъното на душата си, тя се разплака. Сейбър демонстрираше на Алън, че тя му принадлежи. Картината, представляваща Никол, която целува Алън, не му даваше покой. Този спомен го подтикваше да я вземе там, в килията, пред него. Искаше му се да изкрещи: „Виж, тя е моя!“ Но като погледна напрегнатото лице на Никол, това чувство го напусна. За първи път през живота си зачете друго човешко същество, освен себе си.