Сейбър му хвърли ленив поглед и кимна.
— Звучи чудесно. Веднага, след като настаня Ник ще се присъединя към теб в библиотеката.
Сейбър отхвърли предложението на Лафит да позвъни за прислугата и поведе Никол към извитото стълбище. Заведе я до един апартамент, който Лафит държеше специално за него.
Затвори вратата след себе си и с неудоволствие изгледа ядосаното лице на Никол. Изведнъж й хрумна, че независимо от закачките и учтивите маниери, той беше бесен. Излъчваше такава ледена ярост, която бе по-страшна от викове и крясъци. Но Никол не се плашеше лесно. Като му хвърли мрачен поглед каза троснато:
— Не смятам да те задържам. Сигурна съм, че Лафит с нетърпение очаква компанията ти.
Тя му обърна гръб, но усети силната му ръка върху рамото си, която я обърна с лице към него. Той вече не се забавляваше. Устата му беше стисната в права линия, а очите му бяха студени като замръзнало злато. Думите му, когато проговори се забиваха като стрели.
— Лафит може да почака! Първо трябва да уредим нещата между нас. Ако добре си спомням, ти трябваше да останеш в плантацията. Трябва да ти напомня, че не давам нареждания само, за да се наслаждавам на гласа си. Това, че си ми станала любовница не значи, че не трябва да изпълняваш това, което казвам. Разбираш ли ме? — Докато изричаше последното той леко я разтърси.
— Разбирам, ти… ти си акула! — ядосано отвърна тя. Размахвайки пръст насреща му го сряза: — Ти се този, който не разбира! Не съм част от трофеите ти и няма да бъда твоя метреса… нито пък нещо друго! — Тя бясно се опита да се изтръгне от хватката му. Ръцете му я стискаха, докато костите й започнаха да пукат.
Удържайки буйния си нрав с повече търпение, отколкото знаеше, че притежава, тя хладно настоя:
— Пусни ме! Вече изкълчи китката ми, нима смяташ да счупиш и рамото ми?
Ръцете му се поотпуснаха, но не я освободиха.
— Не ме предизвиквай, лисичке. В настроението, в което се намирам точно сега бих счупил всяка кост на тялото ти и още повече, бих се наслаждавал на това!
— Ако се чувстваш по този начин, защо ме държиш като пленница?
На лицето му се появи грозна усмивка. Той я притисна до мускулестото си тяло, обхвана с ръце задника й и го придърпа до бедрата си. Тя се изви назад, но той се тласна към нея, принуждавайки я да усети твърдостта му, породена от желанието му към нея. Прошепна в ухото и:
— Ето защо те държа.
Разтърсена повече, отколкото можеше да понесе тя не успя да възпре сълзите.
— Нямаш ли милост? Нямаш ли никакво чувство към друг човек? Забравил ли си морала, който си имал? — Знаеше, че беше глупаво, но думите неволно се изтръгнаха от нея и докато чакаше, очите й блеснаха от непролетите сълзи.
Той я огледа през полуспуснати клепачи, после каза с леден тон:
— Не притежавам морал! Искам те, Никол, и нищо на тази земя няма да ми попречи да те притежавам толкова често, колкото пожелая. Не си губи времето с молби и сълзи. Молбите ти ме дразнят, а сълзите ти ме отегчават. Ако запомниш този разговор, ще си спестиш много неприятности за в бъдеще. И бъди спокойна, щом ми омръзнеш ще се погрижа добре за тебе.
Тя глухо каза:
— А ако никога не ти омръзна?
Внезапно в очите му блесна весело пламъче. Той се засмя и подхвърли:
— Ласкаеш се, Ник. Няма жена на света, която да съм поискал завинаги и помни, Ник… ти не си ми абсолютно по вкуса!
ДЕСЕТА ГЛАВА
След като Сейбър излезе стаята й заприлича на гробница. Никол постоя няколко секунди като в кошмар, вперила поглед във вратата. Не беше възможно той да е казал тези грозни думи. После тялото й потръпна. Да, възможно беше. Той можеше да ги каже и още по-лошо, наистина мислеше това, което каза. Тя обезсърчено се хвърли на покритото със сатен легло. Дълго лежа там, не желаейки да мисли, но неспособна да избяга от мислите си.
Ако можеше да върне времето. Но после сви рамене. Сейбър беше разбрал, че е жена и дори да не се бяха опитали да откраднат книжата, Алън щеше да бъде заловен и тя пак щеше да се окаже в леглото на капитана… насила или не. Сейбър много хитро я беше подвел да сключи сделка с него и да я използва за собствените си цели. Толкова лесно се беше хванала в капана, че стомахът й се свиваше всеки път, щом си помислеше за това. За няколко мига в съзнанието й се появи картина, представляваща Сейбър на колене пред нея, обожаващ я, докато тя оставаше безразлична.
Идеята в първия момент беше просто мечта за отмъщение, но внезапно концентрирала се, тя я разгледа по-обстойно. Ако успееше да го накара да не може да живее без нея, тогава ролите им щяха да бъдат сменени. И ако беше достатъчно изкусна щеше да открие слабото му място и везните да натежат в нейна полза. Възможно ли беше да накара Сейбър да угажда на всеки неин каприз? Да прави всичко, което тя пожелае? Като да освободи Алън… или, очите й заблестяха от вълнение, да прогони семейство Маркъм от владенията й в Англия!