— Но защо? — попита Никол. Очите й, с цвят на жълто-зелен топаз бяха широко отворени, пълни с молба и сълзи, готови да потекат всеки момент.
На мисис Игълстоун й се искаше да може да я успокои поне мъничко. Възрастната жена умишлено отказваше да мисли за семейство Маркъм и за това, което те правеха с детето. Но не бе в състояние да промени нищо, за да помогне на Никол.
— Скъпа моя, знам, че в момента нещата ти изглеждат доста ужасни, но вероятно няма да е така след време. Та само след няколко години ти ще бъдеш млада лейди, ще посещаваш баловете в Лондон и всичко това ще ти изглежда като лош сън.
Сънят за случилото се все още беше в съзнанието на Никол и сълзите, които беше удържала тази сутрин в спалнята си изведнъж рукнаха. Мисис Игълстоун усети как собствените й очи се изпълват със сълзи и с нечленоразделен шепот притисна разтрепераното телце на Никол.
— О, скъпа, недей да плачеш така! Моля те, недей! След миг и аз ще се разплача.
Никол се овладя и накрая само хлипаше от време на време. Тя прошепна едва чуто:
— Съжалявам за бебешкото си държание. Стана така, понеже никога не съм си представяла, че ще ме напуснете.
Мисис Игълстоун прошепна със свито сърце:
— Никол, скъпа, та това не е краят на света. Ще ти пиша и ти трябва да ми обещаеш, че ще отговаряш на писмата ми. Така ще поддържаме връзка и всяка от нас ще знае какво прави другата. Знам, че не е същото, като да се виждаме, но се налага да се задоволим с това.
— О! Нали знаете, че леля ми брои всяко пени, което поискам. Просто не мога да си представя как ще плаща пощенските марки до Канада — каза Никол ядосано, възвърнала до известна степен състоянието на духа си.
Мисис Игълстоун прехапа устни. Това, което казваше Никол беше истина. Къщата, земите, богатството бяха на Никол. Въпреки това, откакто се бяха преместили тук семейство Маркъм се държаха с нея като с ненужна вещ. Мисис Игълстоун неведнъж беше виждала Агата да третира момичето като някоя крадла, заловена на местопрестъплението. А Едуард, Едуард не правеше никакви опити да прикрива неприязънта, която изпитваше към малката си братовчедка. Уилям, съпругът на Агата, винаги правеше отвратителни, вулгарни забележки, щипеше бузите на Никол или я сръгваше с лакът.
Гледайки стройната фигурка в бяла, муселинена рокля, мисис Игълстоун не можеше да повярва, че това слабо, малко момиче, с помръкнало лице и замъглен поглед, е същата Никол, която така щастливо припкаше наоколо в деня на градинското увеселение. Щеше ли някога това дете да си възвърне духа. Щеше ли искрицата на щастие отново да заблести в очите й?
Като си напомни, че не би могла да направи нищо, за да промени ситуацията, мисис Игълстоун спря да мисли върху, тези тревожни факти.
— Е, тогава ми пиши, когато можеш, малката ми. А сега, боя се, че трябва да тръгвам.
Необходима й беше голяма доза решителност, за да остави тази самотна, малка фигурка. Всъщност тя се намираше в по-трудна ситуация дори от самата Никол. Детето поне имаше покрив над главата си за разлика от нея. С тези мисли старата дама излезе от стаята.
Никол не беше единствената причина за мъката й. Тя си имаше големи грижи и неприятности, но за нищо на света не би допуснала някой да узнае за тях — най-вече малката Никол.
Ненадейната смърт на полковник Игълстоун беше шок, но още по-голям шок очакваше вдовицата. Установи се, че той е бил затънал в дългове. Луксозната къща Роузхевън, в която мисис Игълстоун беше живяла повече от двадесет години трябваше да се продаде. Беше продадено и всичко, което имаше някаква стойност — предмети, събирани от нещастната жена по време на четиридесетгодишния й брак. Вместо да прекара спокойно и сигурно старините си, тя беше изхвърлена без пукнато пени.
Никой, най-малко Никол, не знаеше за сполетялата я беда. Тя имаше намерение да запази тайната си и никога нищо да не се разбере. С бляскава, горда усмивка тя казваше на приятелите си, че Роузхевън й навява спомени и че е прекалено голяма за една стара жена. На тези, които питаха, отговаряше, че отива в Канада да живее при далечни роднини. Всъщност имаше късмет да бъде наета като компаньонка от една възрастна благородничка, французойка, емигрантка, която напускаше Англия и заминаваше за Канада. И така, понеже мадам Бовар смяташе да отплава в сряда, този беше последният ден на мисис Игълстоун в Бедингтън Корнър.
Тя се върна в Роузхевън и прекара останалото време в опаковане на багажа. Щеше да прекара нощта в „Камбаната и свещта“, единствената странноприемница на Бедингтън Корнър и на следващата сутрин да потегли за Лондон. И така, потисната и тъжна, мисис Игълстоун сгъваше дрехите, които смяташе, че най-много ще подхождат на новото й положение. Оставаха й няколко часа до идването на каретата, която щеше да я откара. Тя направи последна обиколка из празните стаи на своя дом.