Като малък той беше оставен на свобода. Родителите му предпочитаха да поддържат възможно най-деен светски живот. Освен дядо му, мисис Игълстоун беше единствената, която му осигуряваше нежността и любовта, от които се нуждаеше едно човешко същество. Беше едва десетгодишен, когато родителите му загинаха при нещастен случай.
Той прехвърляше на ум плана си, когато отиде да се срещне с мисис Игълстоун. Срещнаха се пред известно шивашко ателие и след кратък разговор Кристофър я убеди да се качи в каретата му.
Беше решил първоначално да не й съобщава за Ник. Първата му стъпка щеше да бъде да убеди възрастната дама да се освободи от зависимостта на мис Лейла Дюма. Предложи й протекцията на своя дом, обясни й, че би желал някой да го чака вкъщи и да споделя ястията с него. Предложи й това по такъв учтив начин, че се надяваше още тази вечер да я настани в къщата си на Дофин Стрийт. Но не беше предвидил тихата решителност на мисис Игълстоун.
Очите й се напълниха със сълзи от милите му думи и с разтреперани устни произнесе:
— Много мило, Кристофър, но не мога. Не би било удобно. Някой ден ще се ожениш и ще съжаляваш за прекрасния и благороден жест, който предлагаш сега. Не бих си позволила да допусна да направиш такава жертва за една стара жена. Сложила съм нещо на страни и когато му дойде времето ще успея да се справям със старостта.
След като Кристофър не й отговори мисис Игълстоун постави бялата си, с почти прозрачна кожа ръка, върху неговата и тихичко попита:
— Нали не си ми ядосан?
Беше ядосан. Много й беше сърдит, но не си позволи да й го каже. Отвърна й хладно:
— Не, разбира се. Обичам да захвърлят щедростта ми обратно в лицето ми.
Стресната от думите му тя погледна настрани. Постояха така няколко секунди и после, неспособен да понася явното й притеснение той каза по-меко:
— Кажете, защо ви притеснява фактът, че искам да се грижа за вас? Какво лошо има в това да живеете при мене и да споделяте самотните ми вечери?
Тя леко се усмихна и отбеляза:
— Ако това е, което искаш, защо не се ожениш? Със сигурност би желал да те очаква съпруга, а не една стара жена. — После въздъхна леко и продължи: — Много лошо, че не си женен и нямаш деца, за които да се грижа.
— Нима казвате, че бихте работили за мен? — настоя той с невярващ тон.
— Ама разбира се, че бих го сторила.
Вдигайки очи към небето той прокле тази благородническа гордост и каза на глас:
— Господи, дай ми сили! Много добре, мадам, вие няма да живеете в дома ми, без да си изкарвате прехраната. Дайте ми седмица, най-много две, за да направя някои приготовления. Тогава ще се върна при вас с друго предложение, което се надявам да одобрите.
Малко след това той остави мисис Игълстоун на една пряка от мястото, където се бяха срещнали и докато наблюдаваше приличащата й на птичка фигура си помисли с малко объркано, но не и неприятно чувство — жени!
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Библиотеката в Тибодю Хауз беше дълга и тясна стая, с високи прозорци, които заемаха почти две цели срещуположни стени. На една от дългите стени се намираше великолепна камина с позлатено огледало над нея. Мебелите бяха разкошни и изключително удобни. В тази елегантна стая Никол прекарваше по-голямата част от времето си, най-вече през мрачните и студени дни. Независимо от протестите на Галина тя продължаваше да носи момчешките си одежди. Разделяше се с панталоните и ризата преди лягане и когато се нуждаеха от пране. Както обикновено и този следобед Никол се намираше в библиотеката. Тя се взираше с празен поглед през прозореца, а мислите й бяха далеч. Коледа бе настъпила и си бе отминала. Изминаха седмици, а Сейбър го нямаше. Втора седмица ръмеше като днес и тя не можеше да излезе да се поразходи. Освен удоволствието, което й доставяше обиколката на имението на кон, придружена от коняр с гробовен вид, просто беше като вързана пантера. На пода имаше книга, която беше захвърлила само преди минути, в ненужен пристъп на гняв. Това чувство на безпомощност и бездействие я изнервяше. Бледият й прасковен тен беше изчезнал, оставяйки кожата й гладка с млечен цвят на магнолия. Беше отслабнала и фините кости на лицето й бяха по-изпъкнали. И независимо от височината си, създаваше впечатление за крехкост.
Звуци, идващи откъм входа я изтръгнаха от отвлечените й и нерадостни мисли. Тя се вслуша намръщено в приглушените шумове. Сейбър беше пристигнал! С цялото си същество усещаше присъствието му. Без да обръща внимание на ускорения си пулс тя си наложи да остане там, където беше. Не се заблуждаваше — вълнуваше се от завръщането му.