Никол го гледаше така, като че ли не беше със всичкия си. После едва чуто попита:
— Избягала съм с мисис Игълстоун?
— Да. Било е изключително безотговорно от твоя страна, но мисис Игълстоун ти е съчувствала. Тя не е разбрала, че си се скрила в каретата й, докато е стигнала в Лондон.
Очите й обхождаха лицето му с нещо близо до истерия.
— Трябва да си луд! Никой няма да повярва на тази история. Освен това, коя е мисис Игълстоун? — Изражението й се промени само за миг. — Мисис Игълстоун! Вдовицата на полковник Игълстоун?
Кристофър кимна.
— Същата. Случайно я срещнах в Ню Орлианс.
Около секунда той гледа преценяващо Никол. После я хвана за ръката и я отведе до два стола. Настанявайки се на единия посочи на Никол другия. Тя седна, движейки се като в транс. Най-накрая от гърлото й излезе глас.
— Откъде познаваш мисис Игълстоун? — После намръщено добави: — И какво прави тя тук?
Кристофър се поколеба. Какво да разкаже на Никол и какво да скрие? Реши, че единственото нещо, което тя не трябваше да знае беше визитата на Джейсън Савидж и истинската причина за завръщането им в Англия. Нека Ник си мисли, че внезапно му е заговорила съвестта и е решил да я върне у дома. Някак внимателно той попита:
— Никога ли не си си задавала въпроса точно кой съм и какво съм правил в Англия преди пет години?
— Дойде да наемеш моряци — каза тя с озадачен тон. — Поне така каза Сали.
— Сали?
— Сали Браун. Сестра й Пеги работеше в кръчмата. Пеги беше чула, че разпитваш наоколо.
Кристофър се усмихна.
— Ето как си разбрала, че търся моряци. Често съм се чудил, но никога не се замислях прекалено много.
Никол нетърпеливо попита:
— И така?
И Кристофър неохотно призна.
— Ник, аз съм внукът на лорд Саксън. И от сега нататък е по-добре да забравиш, че капитан Сейбър някога е съществувал. Запомни, че името ми е Кристофър… не Сейбър.
Никол го гледа известно време буквално като невменяема. Най-после успя да каже:
— Онзи Кристофър, който избяга?
По лицето му се изписа горчивина и устните му се свиха, преди да каже:
— Същият.
— Ама тогава разбира се, че познаваш мисис Игълстоун — каза тя учудено. — Та ти познаваш всички в Бедингтънс Корнър!
— Не съвсем — сухо изкоментира той. — Никога не съм имал удоволствието да срещна настойниците ти, Маркъм.
— О — каза Никол, колкото да не мълчи. В напрегнатия й мозък имаше дузина въпроси. „Защо той беше пират? И защо, по дяволите, сега искаше да се върне в Англия?“
С усмивка на уста Кристофър подметна:
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
Тя търсеше думи.
— Ъъъ, не. Просто съм шокирана от факта, че ти в действителност си някой, когото съм познавала през целия си живот. Че семействата ни са били съседи, добри приятели дори. — Свестявайки се тя изказа проницателно предположение: — Освен това ти така или иначе нищо няма да ми кажеш. — Внезапно осъзнавайки напълно значимостта на разкритието му, темпераментът й се възпламени. Тя възкликна: — Знаеш, че си абсолютен звяр, Сейбър! Как можа да се отнесеш с мене по този начин! Разбирах го отчасти, когато беше просто капитан Сейбър, но ти си роден със синя кръв! Дядо ти е лорд! Очаквах повече от тебе.
Очите на Кристофър бяха затворени, а усмивката беше изчезнала, оставяйки лицето му студено и предвещаващо неприятности.
— Внимавай, Ник! — тихо я предупреди той. — Не съм те назначил за съдия. Аз съм такъв, какъвто съм. По какви причини, това не те засяга! Всичко, което те засяга, е историята, която се каним да поднесем. А ще я представим със абсолютна сигурност!
Никол се въздържа да се нахвърли с още по-ядни слова. Вместо това скочи на крака и каза подигравателно:
— Изглежда интригата е един от талантите ти! Сигурна съм, че ще измислиш правдоподобна история, така че кажи ми защо сме били на север? Как сме живели с мисис Игълстоун през тези пет години? И как сме имали голямото нещастие да попаднем под протекцията ти?
Кристофър стана и я сряза:
— Нещастие, наистина! Дяволски късмет имаш, че още не съм те вързал и не съм те хвърлил в реката. Не ме карай да стигам толкова далеч, Ник!
Беше го вбесила, а й се искаше да не го беше правила, затова каза бързо и с успокояващ глас:
— Не можеш да очакваш да приема безропотно това, което си извършил. Мисля, че ако ролите ни бяха сменени ти също щеше да се отбраняваш!
Кристофър мислено призна правотата на думите й, но не каза нищо, а само поклати глава.
Като видя, че той няма да каже нищо, Никол се дръпна сърдито:
— Разкажи ми приказката, която трябва да науча и да приключваме с този фарс.