Толкова много спомени витаеха наоколо. Самотната жена се изправи пред еркерния прозорец, който гледаше към кръглото езерце с рибки и като че ли видя Кристофър Саксън. Засмяното му, мургаво, младо лице съвсем ясно се очерта в съзнанието й. Гъстата му, гарвановочерна коса му придаваше вид на див разбойник. Сякаш беше вчера — той измъква от плитките води на езерцето крещящата четиригодишна Никол.
Какво се беше случило с този блестящ младеж, мислеше си тъжно тя. Не си беше позволявала да мисли за Кристофър от години. Споменът беше прекалено болезнен и тя се чудеше дали въобще момчето беше живо. Онази пролет, преди девет години той беше толкова красив — висок, гладката му кожа имаше оттенък на тъмен бронз, с очи като невероятно блестящи златисти кехлибари. Струваше й се невъзможно такова пращящо от здраве момче да е мъртво или пък да е извършило ужасните неща, които мълвяха.
Също както Никол и него мисис Игълстоун познаваше от дете. Някога той и близнаците бяха чести посетители на дома й. С тъжна усмивка тя съзна, че беше заобиколена от деца, а нямаше собствени. Кристофър беше внукът, който никога нямаше да има. Тя се сгълча. Решително обърна гръб на езерцето с рибките. Ако през онова лято не беше заминала със съпруга си за Испания, вероятно Кристофър все още щеше да бъде тук, млад мъж на двадесет и четири години, при това жив и благоденстващ.
Ужасяваше я мисълта да изостави Никол, като знаеше за нещастието на детето.
И все пак, без самата мисис Игълстоун да знае, отпътуването й от Бедингтън Корнър щеше да постави началото на нов живот за Никол — живот, преизпълнен с измама и опасност. Заминаването й по някакъв начин извади Никол от летаргията, в която беше изпаднала. Същият ден, когато Никол се присъедини към Маркъмови за обяд, тя беше извънредно замислена и самовглъбена.
Едуард, чиито сини очи блестяха подигравателно, каза на Никол с противен тон:
— Бедното детенце, сега е съвсем само. О, господи, какво да правим? — Очите му се присвиха и той продължи: — Е, сега, когато дъртата „Иги“ я няма може би в тази къща ще настъпи мир и няма да се препъваме постоянно в нея. А може би сега ще се държиш малко по-дружелюбно с мене, нали, малка братовчедке?
Никол му хвърли презрителен поглед. Когато Едуард излезе Агата взе писмото, което беше получила от нейна много близка приятелка в Лондон.
— О, чуй това, Уилям! Бет пише, че е срещнала Ан Саксън! — И като каза това, тя започна да чете на глас.
„Миналата седмица имах щастието да се запозная с ваши съседи. Не си ли споменавала, че Ашланд се намира близо до имението на барон Саксън? И така, скъпа, стоя си аз в библиотеката Хукъм и кого мислите виждам, младата Ан Саксън! Тя наистина е красиво момиче с всичките тези руси къдри и сини, сини очи. Тя е тук за сезона и джентълмените вече я наричат «несравнима». Говори се, че ще бъде сгодена преди сезона.“
Като остави писмото, лелята отправи към Никол раздразнен поглед.
— Знаеше ли, че Ан се кани да ходи в Лондон? — Агата бе обсебена от амбицията да се присъедини към висшето общество и се вбесяваше, когато доста явно, дори грубо й се даваше да разбере, че всяка врата, широко отворена за осиротялата Никол Ашфорд веднага се затваряше пред нея.
Никол въздъхна и тихо отговори:
— Не. Ан е на осемнадесет и е почти пораснала. Защо ще ми съобщава, че потегля за Лондон? Защо си толкова заинтересована от това, което прави Ан?
Хвърляйки й доста нелюбезен поглед, Агата каза троснато:
— Спазвай учтивия тон, млада госпожичке!
Уилям, чието пълно лице се беше зачервило от няколкото чаши вино, с които бе полял обяда си, каза сърдечно:
— Хайде стига, любима! Не се нахвърляй върху малката ни Никол.
В случая Никол можеше да благодари на чичо си за намесата, но това не го правеше по-симпатичен. Ненавиждаше тези непрекъснати дърляния, които преливаха от пусто в празно.
Уилям кротко успокои жена си.
— Не се напрягай, любов моя. Когато дойде време Никол да има своя сезон, тя ще се промени.
— Но Никол няма да има сезон — изтърси Агата.
При тези думи главата на Никол рязко се вдигна и тя улови ядосания, предупреждаващ поглед, който чичо й хвърли на леля й.
— Защо аз няма да имам сезон? — попита тя озадачено.
Леля й се направи, че не чува.
— Достатъчно! Можеш да ставаш от масата.
Усетила, че нещо не е наред, Никол се вцепени. Малката й брадичка се вдигна решително.
— Защо няма да имам сезон?
Гледайки я намръщено, с открита ненавист, Агата изсъска: