— Много добре тогава. Преди пет години ти си избягала с мисис Игълстоун, когато тя е напуснала Англия. Прекарали сте тези години в тих, малък град в Британска Канада. Боевете по границата са накарали мисис Игълстоун да напусне това място. Освен това, тя също е решила, че е дошло време да се завърнеш и да влезеш във владение на именията си. За нещастие корабът ви е бил потопен от американски капер и вие сте били отведени в Чарлстън. Случайно аз самият съм се оказал там с цел покупка на собствен търговски кораб и сме се срещнали. Естествено — Кристофър се поклони подигравателно, — научавайки за участта ви, аз незабавно съм ви взел под крилото си. Отпътували сме за Ню Орлианс, където сме оставили мисис Игълстоун поради заболяването й. Тебе съм те настанил в Тибодю Хауз и веднага пак съм отпътувал за Ню Орлианс. Току-що съм се завърнал с подходяща камериерка и няколко рокли, които да заместят изгубените в океана. Ще замина пак след няколко дни да се погрижа за остатъка от новия ти гардероб и да придружа напълно възстановената мисис Игълстоун до тук. Скоро ще се заема с подготовката за пътуването ни до Лондон. И — добави той провокиращо, — ако правиш, каквото ти казвам и не ми създаваш трудности, ще освободя Алън… в рамките на разумен период от време.
Кристофър беше доста доволен от измислицата си. Всичко се връзваше много добре. И най-важното, щеше да има цял океан между тях и истинските факти — океан и война. Щеше да бъде почти невъзможно за който и да било да опровергае историята му. А и кой би искал да го направи? Мисис Игълстоун беше голям коз. Тя се ползваше с добро име и вдъхваше респект. А и тя му беше признала, че никой, от приятелите й не знае истинската причина за заминаването й. Те не знаеха, че е била без пукната пара, а смятаха, че просто не е могла да понесе смъртта на полковника. Кристофър благославяше тези съвпадения.
Що се отнасяше до семейство Маркъм, щяха да срещнат много трудности, ако продължаваха да настояват да контролират живота и богатството на Ник. Този път Ник нямаше да се бори с тях сама. Щеше да има до себе си него и мисис Игълстоун. А и имаше чувството, че ако дядо му е жив, старият Саймън Саксън, щеше да пренесе битката направо във вражеския лагер.
След като Ник влезеше във владение на собствеността си и се окажеше в безопасност, самият той щеше да бъде ненужен. До тогава се надяваше да е узнал каквото трябваше и да я остави сама. За момент установи, че тази перспектива го натъжава, но отхвърли мисълта на страна. Тя не означаваше нищо за него — просто беше свикнал с нея. И понеже беше ядосан от нещо, което не можеше или не искаше да разбере, грубо отсече:
— Мислиш ли, че можеш да запомниш това, което казах? Не би трябвало да имаш проблеми, схватлива си.
Никол кимна, а в гърлото й бе заседнала някаква мъка. Овладявайки се с усилие, тя попита с безизразно лице и безцветен глас:
— Това ли е всичко? Сега мога ли да си вървя в стаята?
Ядосан, без да знае защо, Кристофър се озъби:
— Да, Боже мой! Махай се от очите ми!
Без да промълви нито дума повече, Никол избяга от библиотеката и тичешком изкачи стълбите до втория етаж… до новата си стая. Срещна Галина в коридора и тя много внимателно и мило я заведе до новата стая. Чашата щеше да прелее, ако се беше наложило да пита Сейбър… или Кристофър, както сега искаше да го наричат.
Не разбирайки сама себе си, вместо огромно щастие, усещаше само празнина в стомаха си. Тя не обърна внимание на сандъците и пакетите, пръснати из стаята, а с едно хлипане се хвърли на драпираното със зелена коприна легло.
Разбира се, това не беше хлипане — Никол никога не плачеше, но беше опасно близо до това състояние. Хапейки устните си, за да спре треперенето им, тя си каза, че трябва да бъде най-щастливото момиче на света. Алън щеше да бъде свободен… евентуално. Повече нямаше да се налага да изпитва страстта на Сейбър. Не, на Кристофър и скоро щеше да бъде върната вкъщи, където й беше мястото и да прогони семейство Маркъм, както винаги бе планирала. Не знаеше защо, но това изобщо не я вълнуваше. Единственото, което й се искаше, беше да продължават да кръстосват саби със Сей… Кристофър, борейки се с него и после изгубвайки се в прегръдките му!
Трябваше да забрави тази мисъл.
Позвъни за Галина. Само след минути те вече разопаковаха сандъците. Кристофър беше казал, че е донесъл само няколко дрехи, но като видя повече от половин дузината великолепни рокли — една от ефирен, смарагденозелен сатен; божествените копринени обувки, изящните къдрички на копринената шапчица; три просто вълшебни нощници, комплектовани със съответните халати, фино избродирани с рози; костюмът за езда в зелено, ушит по последна мода и украсен с черни кантове; малка шапчица за езда от черно кадифе с щраусово перо; два чифта полу ботушки; дантела а ла херцогиня д’Агулем; копринена пелерина с кехлибарен цвят — Никол просто не можеш да си представи, че някога щеше да се нуждае от повече!