Това беше потайна, доволна усмивка. Кристофър я разпозна. Анабел се беше усмихвала така много често през онези дни, предшестващи измяната й към него.
Гледайки мрачно нежната извивка на устните й, той внезапно се вбеси и грубо я сряза:
— Нещо те забавлява? Не бих имал нищо против да се посмея тази сутрин.
Тя се стресна от грозния му, саркастичен тон и усмивката й изчезна.
— Не се усмихвах на нещо определено. Просто утрото е прекрасно — каза тя. Разтревожена от лошото му настроение и чудейки се какво го е ядосало, тя отпи от кафето.
Но Кристофър не пропусна възможността за караница.
— Винаги ли се смееш просто защото утрото е прекрасно? Трябва ли да седиш на другия край на масата ми и да се хилиш като идиот?
Буйният й нрав се надигна като лятна буря. Опита се да не положи началото на скандал и все пак се поинтересува с неотстъпващ на неговия тон:
— Нима първото нещо, което правиш всяка сутрин, е да си развалиш настроението?
— Не си ли спомняш, Ник? Не е минало много време, откакто бяхме на „Ла Бел Гарс“. Сигурно няколкото седмици не са те накарали да забравиш какъв съм след нощ на блудство! — Той изсъска последните думи, подтикван от яд към самия себе си. Не можеше да мисли разумно. Виждаше единствено дъщерята на Анабел да седи пред него — красива, притежаваща хубост и топлина, които без всякакво усилие щяха да засенчат тези на майка й.
Беше ужасен. Беше объркан и в същото време побеснял от факта, че Никол беше събудила чувства, отдавна мъртви за него. Не можеше да прецени със сигурност дали тези чувства бяха истински. Страшно много желаеше да възвърне обичайното си безразличие към жените и да убеди сам себе си, че предишната нощ изобщо не е съществувала.
При тези грозни негови думи нещо вътре в Никол се скъса. Мечтите й бяха разбити. Смаяна от думата „блудство“ тя експлодира.
— Как смееш! — извика тя. Вибрираше от силата на гнева си, който буквално се излъчваше от нея. Без да мисли, стисна в ръка чашата от фин, китайски порцелан. С яростен вик я запрати право срещу главата на Кристофър. Той се наведе и чашата не го улучи, но част от горещото кафе се изплиска върху него. Кристофър също скочи на крака и двамата се втренчиха един в друг през дългата, покрита с ленена покривка маса.
— Достатъчно! — изгърмя гласът му.
Никол сви устни и изсъска:
— Така си мислиш! Дори не съм започнала! — Заедно с думите към главата му полетя чинийката и той едва успя да избегне тежката, сребърна мелничка за чер пипер, която я последва. Беше толкова изненадан и разконцентриран, че не успя да избегне смъртоносния удар на сребърната солница. Тя го удари в корема със силата на магарешки ритник. Яростта на Никол удвояваше силите й. Невиждаща от бяс, тя затърси подходящ предмет, който да запрати по него. Очите й попаднаха на красивия, сребърен свещник, украсяващ средата на масата. С една псувня, която би направила горд всеки член на екипажа на кораба, тя го запрати по посока на Кристофър. За щастие свещникът пропусна целта, но за нещастие се удари в стената тъкмо, когато Сандерсън невинно влизаше в стаята със закуската на Никол.
С разширени от изненада очи Сандерсън наблюдаваше как Кристофър внимателно почиства сакото и ризата си.
— Сега можеш да си вървиш, Сандерсън — каза Кристофър спокойно. — Мис Никол и аз ще приключим със закуската след малко.
В столовата се възцари тишина. Спокойните думи на Кристофър бяха охладили яростта на Никол и тя с ужас огледа нанесените поражения.
Кристофър я наблюдаваше внимателно. Беше виждал избухливи хора и преди, но Никол несъмнено държеше рекорда. Докато една част от него й се гневеше, друга се бореше с желанието да се разсмее. Той наистина не винеше Ник за избухването й. И като си помисли колко абсурдно е изглеждал, попита:
— Бурята свърши ли или да изтичам да си взема чадър?
Никол се чувстваше зле. Яростта си беше отишла така бързо, както беше дошла и сега искаше само да може да припълзи на някое скрито място и да умре. Запрепъва се като сляпа към вратата, но Кристофър хвана ръката й.
— Не си отивай, Ник — каза с нежност той.
Тя беше така очебийно натъжена, че той се трогна.
— О, Ник, съжалявам. Не трябваше да казвам това, което казах. — Усмихвайки й се нежно, той продължи: — Тази сутрин съм по-лош от дявола, скъпа. Забрави казаното и нека да започнем отново.
Никол го изгледа преценяващо. Тя не се довери на подмамващата нотка в гласа му, нито повярва на топлината, която струеше от златистите очи. Беше я подвеждал много пъти в миналото и не можеше да му прости, че беше омаловажил нещо, което имаше такова голямо значение за нея. Въпреки че първият й гневен пристъп бе отшумял, все още беше доста ядосана.