— Защото ще се омъжиш за Едуард! Няма нужда да се пилеят всичките тези пари за сезон в Лондон, само за да ти намерим съпруг. Всичко е предвидено.
За миг лишена от дар слово, Никол можеше само да се взира в леля си. Да се омъжи за Едуард! Да се омъжи за този ленив, злобен син на двете персони, които мразеше повече от всичко на света!
— Едуард! — избълва накрая тя с отвращение. — Няма да се омъжа за него! Трябва да сте луди, за да мислите, че ще го направя!
Чичо й, с още по-червено от яд лице, изведнъж изкомандва:
— А сега, момичето ми, престани да се надуваш и слушай внимателно! Ти притежаваш голямо богатство и ние сме единствените ти роднини. Не желаем някой да се възползва от това. — Той продължи с по-спокоен тон. — Женитбата ти с Едуард ще направи така, че всичко да си остане в семейството. Няма да допуснем някой си да се омъжи за тебе, заради парите ти.
— Не, разбира се! Та има ли по-големи ловци на богатство от вас — избълва Никол с тъмните, топазени очи, почти черни от ярост и с почервенели бузи. Тя скочи от стола и каза с разтреперан от яд глас. — Забравяте, че не сте ми никакви роднини! Богатството, за което се безпокоите не принадлежи на вашето семейство, а на моето! — После се врътна на пети и без да обръща внимание на крясъците на чичо си да остане, тя избяга от стаята, от къщата, насочвайки се към конюшнята.
Сред тишината на конюшнята се открояваше тежкото й дишане. Тя допря лице до копринения врат на коня си. Той вече не беше само неин, помисли си тя с горчивина. За да не прахосва пари да купува кон на Едуард, Уилям се беше разпоредил жребецът й да бъде използван и от сина му.
Максуел й беше подарен от баща й за единадесетия й рожден ден. Сърцето я болеше при мисълта, че трябва да поделя чистокръвния жребец с някой като Едуард, който малтретираше животните. С нежните си пръсти тя погали полузаздравелите рани по лъскавата кожа.
Имаше и други коне в конюшнята, но нито един не беше като Максуел. Чичо й от скъперничество беше продал всичките породисти жребци и кобили на баща й. Беше оставил само няколко кранти и чифт коне за карета. Максуел щеше да последва събратята си, ако Никол не беше се отърсила от скръбта си, за да попита с какво право се продават неща, които всъщност принадлежат на нея. Чичо й отстъпи.
Шум от приближаващи се стъпки върна Никол в настоящето и я накара да се свие в един ъгъл на конюшнята. Точно сега не й се говореше с никого. Отчаяно се надяваше който й да бъде да си тръгне, но вместо това, след миг се присъедини още някой. Никол чу шушукане, изблик на смях и после тишина. Любопитството я накара да надникне иззад ъгъла на преградата за конете. Гледката я смая. Едуард, със свалени бричове се търкаляше в мекото сено с Елън, прислужницата в кухнята. Ръцете на Едуард изчезнаха под полите на Елън и Никол премига, неспособна да повярва на това, което виждаха очите й.
— О, млади господарю, какво би си помислила мис Никол, ако можеше да ви види сега? — закачливо подхвърли Елън, чиито бедра се разтвориха пред ужасения поглед на Никол. Никол не беше толкова малка, за да не знае какво правеха и отвратена се извърна от тази гледка.
Едуард изпъшка силно и измърмори.
— Малката Никол ще прави това, което й се казва, по дяволите.
На Никол й се повдигаше и за миг си помисли, че щеше да повърне. Тя обаче успя да се пребори с неприятното усещане и със затворени очи и бистро съзнание зачака да приключат с жалкия си акт. След известно време чу Едуард да казва:
— Довечера нали ще дойдеш в стаята ми?
Мърморенето на Елън убягна на Никол, за което беше благодарна. Беше чула достатъчно. Повече не й беше необходимо. Тя остана на мястото си като вкаменена още известно време, след като те излязоха. После, като подгонена от хрътки лисица се запрепъва и хукна към гората зад конюшните. Като слепец търсеше пътя към изоставения летен павилион, превърнал се в любимо убежище.
Павилионът не беше построен на земята на Ашфорд, а принадлежеше на най-близкия им съсед, барон Саксън. Постройката винаги бе привличала Никол и напоследък тя там намираше спокойствие. Промъкваше се на тавана и се отдаваше на мечтите си, прогонваше страховете си. Постройката беше свързана със спомените й за по-щастливи времена — времена, когато е била много малка и Ашфорд и Саксън са си разменяли много визити.
През последните години павилионът беше изоставен. Сега цветът му беше тъжен, потискащ, приличащ на кал, което нямаше нищо общо с предишния чар на постройката.
Преди години близнаците бяха открили тавана на павилиона и го бяха превърнали в свое скривалище. Те лежаха там и, като гледаха небето през една дупка в покрива, мечтаеха. Но всичко това беше минало.