Но с типичното си твърдоглавие той си помисли, че ако Саймън не пожелаеше да го признае, може да върви по дяволите. Въпреки това, гореше от желание да се помири с дядо си.
На силното му почукване на тежката дъбова врата отговори учтив и много високомерен иконом. Човекът прие визитката на Кристофър без коментар. С изписано по лицето безразличие, Кристофър хладно заяви:
— Бих искал да се видя с лорд Саксън веднага… ако си е вкъщи. Можете да кажете, че го търся по личен въпрос.
Когато икономът прочете визитката само за секунда в светлите му очи проблесна интерес.
— Ако почакате тук, сър, ще проверя дали лорд Саксън е свободен — каза той. После изчезна надолу по дългия коридор в бяло и злато.
Сега, когато моментът бе настъпил, Кристофър се изпълни с нетърпение. Неспокойно, с широки нервни крачки запристъпва по инкрустирания под, напълно подхождащ на елегантното обзавеждане.
Изведнъж се вкамени, когато една врата се отвори с трясък и добре познатият глас изрева:
— Къде, по дяволите, е той? Малоумник такъв! Не го оставяй да виси като някой просяк. Това е собственият ми внук прибрал се у дома!
В коридора нахлу висока, поизмършавяла фигура, облечена във вечерно облекло, почти същото като на Кристофър, с очи, святкащи като полирано злато, с мургава кожа, набраздена от възрастта и гъста черна коса, контрастираща на бръчките по лицето. Приликата между двамата, Саймън и Кристофър, беше невероятна. Кристофър щеше да изглежда така след четиридесет години. За Саймън това беше като връщане в миналото, да види собственото си лице отново гладко и строго.
Настана тишина. Те се оглеждаха един друг без думи. Кристофър, с ускорен пулс, се удържа да не покаже усмивката, която замести страховете му.
— Е — сопна се възрастният мъж, — виждам, че си се върнал. Отдавна беше време!
Този път Кристофър се усмихна.
— И аз така си помислих. Вие сте си все същият, сър, ако мога да отбележа.
Усмивката се стопи и очите му огледаха скъпото лице, след което Кристофър бавно каза:
— От това, което чух очаквах да ви видя много променен. Радвам се да ви видя здрав, сър.
Оглеждайки го изпод гъстите си вежди, неспособен напълно да прикрие радостта си, Саймън агресивно изрече:
— Ти, малък дявол, как си позволи да изчезнеш така? Щеше да станеш причина за смъртта ми. А сега имаш нахалството да се интересуваш за здравето ми! А-а! Веднага си разопаковай багажа!
Думите едва бяха излезли от устата му, когато той се обърна към чакащия иконом и изрева:
— А ти, малоумно същество, за какво стърчиш там? Погрижи се да приготвят стаите му! — Разяреният му поглед се премести върху Кристофър и той каза настойчиво: — Къде ти е багажа? Не ми казвай, че няма да останеш!
Ни най-малко притеснен от яда му Кристофър каза спокойно:
— Отседнал съм в Грилиънс и преди да правиш по-нататъшни планове, трябва да ти кажа, че не съм сам.
— Женен, а? Браво, момчето ми. Дано да е добро момиче. Но ела! Ела в кабинета ми!
Стиснал с една ръка рамото на Кристофър, а с друга потупвайки го по гърба, Саймън го поведе към кабинета.
— Проклет да съм, момче, но това е най-приятната изненада — измърмори той накрая, а думите излизаха направо от душата му.
Останали сами, те отново се втренчиха един в друг. Кристофър с болка разбра, че до ден днешен дядо му не знаеше нищо за съдбата му. Саймън си мислеше за същото, но в момента не му бяха нужни слова. Беше доволен да гледа това любимо лице. Гордееше се с това, което виждаше. Благодари на бога, че момчето бе спасено. Спасено и си дойде при него.
С груб глас, прикривайки дълбоките си чувства Саймън нареди:
— Сядай! Сядай! Недей да стърчиш над мен! — Той отиде до шкафа с напитки и наля в кристални чаши солидно количество чудесен френски коняк. Подаде едната на Кристофър, седна и настоя: — А сега, млади хулиганино, разкажи ми защо избяга така. Сигурно си знаел, че ядът ще ми мине. Проклет да съм, момче! Ако беше изчакал, щях да ти обясня нещата.
Изненадан, Кристофър го загледа с празен поглед.
— Да ми обясниш нещата ли?
— Разбира се! Дявол го взел, Кристофър. Какво друго можех да направя, освен да успокоя Ейдриън Ашфорд. Той беше готов да убива и аз нямах друг изход. Бях груб с тебе, а ти не го заслужаваше. — Направи пауза, докато посрещаше смаяния поглед на Кристофър. — Трябваше да ти кажа онези думи. Не можех да заявя на Ейдриън, че жена му е лъжкиня и малка кучка, която не си събира краката. И че не внукът ми, а синът ми й е любовник!
Кристофър гледаше втренчено, без да може да каже нито дума. Накрая успя да промълви: