— Вие сте знаел?
— Разбира се, че знаех! О, нямах представа, че имат намерение да те използват като жертвено агне. От известно време знаех, че Робърт и Анабел имат връзка и че тя си играе с тебе. И все пак не подозирах, че възнамеряват да излъжат Ейдриън, че ти си мъжът! — Той добави със съжаление: — Със сигурност не подозирах, че ти си този, който трябва да поеме вината. Ще бъда откровен… този ден бях побеснял. Яд ме беше на тебе, че беше такъв романтичен, млад глупак. Ядосвах се на Анабел и Робърт, че са създали тази ситуация и на себе си, че не осуетих плана им още в зародиш. — Очите му, пълни с болка, се впиха в тези на Кристофър и той тихо попита: — Защо изчезна така? Трябваше да знаеш, че никога не бих те обвинил преди да те изслушам на четири очи. Защо нито веднъж през тези петнадесет години не ме уведоми къде си? Нима си мислеше, че не ме интересува? Как не ти хрумна, че бях полудял от страх?
Този момент беше най-объркващия в живота на Кристофър. Той беше напълно неспособен да се защити. Очевидно, Саймън нямаше и понятие за това, как Робърт буквално го беше продал в робство. Дядо му не знаеше дори и, че преди пет години беше направил опит да се помирят. Колкото и да ненавиждаше и презираше чичо си, не можеше да го предаде пред Саймън. Просто не му беше в стила да обвинява единствения жив син на Саймън. Знаейки, че истината щеше да разсипе възрастния човек пред него, Кристофър взе мрачно решение — каквото и да имаше между него и Робърт щеше да си остане лично. Като погледна твърдо дядо си в очите, той излъга:
— Сър, боя се, че повярвах на думите ви, когато ми казахте, че повече не искате да ме виждате.
Лицето на Саймън се изкриви от болка и Кристофър прокле острия си език. Помоли се съвсем откровено:
— Моля за прошката ви. Не се вълнувайте. Вината за цялата ситуация си е лично моя. Не се обвинявайте! — Като видя, че тревогата започна да се оттегля от набръчканото лице, Кристофър продължи по-ведро: — Беше за добро. Направих същото, което правят много младежи. Отидох да служа във флота. Не съжалявам за това си решение.
— Флота, а? — отсечено каза Саймън, оглеждайки изпитателно лицето на Кристофър.
Мразейки се Кристофър отговори ласкаво:
— Защо не. След като избягах от къщи, стигнах до малко селце под Бедингтънс Корнър. Случайно попаднах на няколко моряци, готови да отплават. Разказите им звучаха толкова вълнуващо, че преди да се усетя, ги помолих да ме вземат със себе си. — Той добави твърдо: — Никога не съм съжалявал за това, сър, освен, че се разделихме с такава горчивина.
Саймън махна с ръка на опита за извинение.
— Достатъчно! Всичко е минало и ти си пак у дома. Това е добре — изръмжа той, — не забравяй, че си моят наследник. Когато умра, титлата и всичко останало е твое.
В ума му отново се появи мисълта, че Робърт е имал и друга причина да желае смъртта му. Богатството на Саксън беше изключително голямо и не беше за изпускане. Титлата барон на Саксони беше стара и уважавана, и един мъж с гордост би я носил… но щеше ли Робърт да извърши убийство заради нея?
Лицето на Кристофър с нищо не издаде мислите му. Той побърза да каже:
— Едва съм се върнал, а вие ми говорите за смъртта си. Вярвам, че ще минат много години преди да стана барон Саксън.
Саймън изсумтя:
— Ха! Че какво те интересува, аз можех да умра по всяко време през тези години, без ти изобщо да разбереш. Отгоре на всичко взел да се интересува за здравето ми!
Кристофър се усмихна, знаейки че Саймън се опитва да скрие чувствата си зад хладното, понякога грубо държание. Саймън никога нямаше да допусне Кристофър да узнае дълбоките му чувства към завърналия се внук. Просто разпитваше и обясняваше, за да скрие силното си вълнение.
Като видя усмивката на Кристофър Саймън каза грубо:
— Ако си се върнал само, за да седиш и да се хилиш като някой малоумник на панаир, по-добре се омитай!
Думите му бяха посрещнати от силен смях и след секунда неохотно се усмихна.
— Стига, дявол такъв. Разкажи ми всичко.
Част от веселието на Кристофър се изпари и доста колебливо, внимавайки да се придържа към истината, където беше възможно, той запозна дядо си с приключенията си. На някои места беше трудно, най-вече, когато се опитваше да обясни защо след като с такова желание бе отишъл във флота, бе избягал от кораба и не се беше върнал в Англия.
Саймън очевидно не одобри факта, че Кристофър така бързо се е отказал от военноморската кариера. Саймън не беше доволен, че внукът му е бил прост моряк, след като мястото му е било сред офицерите. През следващите часове той находчиво движеше историята по кораби и океани, разказваше за спечеленото състояние в Ню Орлианс и за желанието си да се завърне у дома. Много леко премина през каперството, оставяйки впечатление, че огромното му богатство се дължи на късмета в игра на карти — което, всъщност, криеше известна доза истина.