— Регина! — прогърмя гласът на Саймън.
— О, боже! — въздъхна мисис Игълстоун, като в очите й се четеше страх. Всичко беше толкова хубаво.
Никол стоеше малко настрани от останалите. Тя наблюдаваше семейната сцена с доста голям интерес. Капитан Сейбър, както продължаваше мислено да нарича Кристофър беше енигма за нея. Колкото и да се напрягаше, не можеше да си спомни някога да го е виждала в Бедингтън Корнър. Беше много любопитна и това беше първата възможност да научи нещо за потъналото му в тайна минало.
— Току-що се върнах. Смяташ ли, че е редно да ме посрещаш, интересувайки се от заминаването ми?
— Тишина! Държа да ти кажа, млади момко, че си станал много красив дявол с остър език. Не се опитвай обаче да си играеш с мен! — грубичко отвърна Регина. А, когато Саймън отвори уста да каже нещо, тя бързо се обърна към него: — О, тихо, любов моя! Ние сме семейство и в едно семейство винаги се задават вълнуващи въпроси! Хайде сега да ме нахраните! Кълна се, че умирам от глад!
Вечерта премина бързо, докато Регина ги засипваше с клюки. Тя зададе няколко въпроса, свързани с внезапното им пристигане и изглежда прие поднесената й история. Но Кристофър беше нащрек в присъствието на лейди Дарби. Усещаше, че тази негова баба нямаше да приеме нещата, без да прояви резервираност.
През тази нощ сънят бягаше от Кристофър. Разбра, че е бил голям глупак, за да повярва, че може да се върне в Англия и да се освободи от Никол и мисис Игълстоун, като от ненужен багаж, да подведе дядо си и узнае за плановете, свързани с Ню Орлианс, след което бързичко да отплава.
На следващата сутрин той и Саймън бяха планирали да се поразходят по Сейнт Джеймс Стрийт. Саймън искаше да разведе внука си из намиращите се там клубове. Но когато Кристофър слезе за закуска откри, че го чака донесено на ръка съобщение. Александър Баринг искаше да го види възможно най-скоро.
Извини се на дядо си и потегли за резиденцията на Баринг в града. Няколко минути по-късно бе въведен в библиотеката в дома на Баринг, където домакинът разговаряше с мъж на средна възраст. Когато Кристофър влезе, Баринг стана на крака.
— Много добре, че дойдохте толкова скоро. Имам приятна изненада за вас. — Баринг поведе Кристофър към по-възрастния мъж.
— Албърт, това е джентълменът, за когото ти говорих. Трябва да добавя, че Монро много го цени. Кристофър Саксън, позволете ми да ви представя Албърт Галатин.
Кристофър изненадано гледаше Галатин, докато се здрависваха.
— Сър, не очаквах да ви видя в Лондон! Последното, което чух за вас беше, че сте в Петербург.
Галатин се усмихна мрачно.
— Наистина бях и от месеци си играя на турист. Нищо не постигнах и реших да си тръгна. Очаквах тук да намеря добри новини, но изглежда нищо не е било направено.
Баринг се почувства доста неудобно.
— Обясних в писмата си, че моето правителство категорично отказва да се меси. Не е желателна и външна намеса в личните ни работи. Но най-после вашият мистър Медисън се съгласи с Касълрийф и насрочиха преговори.
Кристофър слушаше внимателно. Съединените щати бяха обявили война. Той се поинтересува с хладен тон:
— Смятате ли, че е правилно, Баринг, вашите кораби да спират нашите в океана и да пленяват американски граждани? Да ги принуждават да служат в Британския флот?
Баринг не отговори на въпроса. Той не одобряваше тези действия, но можеше да направи много малко, за да ги спре.
Галатин беше този, който разведри малко враждебната атмосфера.
— Прекалено голямо значение отдаваме на този въпрос. Правителствата все пак се съгласиха да водят преговори.
— Да, така е — съгласи се Баринг. — Но нямам представа накъде ще се насочат преговорите. За момента се задоволявам от факта, че наистина ще има такива. — Той се усмихна и добави: — Знаете как стоят тези неща.
Галатин наистина знаеше. Знаеше при какви условия британците се бяха съгласили на директни преговори. Преди да се разделят Кристофър успя да си уреди среща насаме с Галатин.
Пристигането му в Лондон не беше предвидено от Джейсън. Той не можеше с нищо да му навреди, напротив можеше много да му помогне. И той като него беше посетител без статут, но разполагаше с много повече връзки в определени среди.
Албърт Галатин изобщо не приличаше на човек, който би могъл да бъде намерен в средата на схватка между конгресмени. Беше търпелив, уравновесен човек, който не взимаше прибързани решения. Кристофър се надяваше и другите членове на комисията да са такива.
Усмихнат, Галатин посрещна на следващата сутрин Кристофър.