На лицето на Робърт се появи тънка усмивка.
— Но ти не се съмняваш в думите ми, нали? Иначе нямаше да се съгласиш да се срещнем първо тук. А сега искаш ли да чуеш това, което трябва да ти съобщя?
Златистите очи се присвиха и се превърнаха в опасни процепи. Мъжът, наречен капитан Сейбър, отвърна с мрачен тон:
— Не съвсем, но след като бях достатъчно глупав да приема тази среща е теб, ще трябва да те изслушам, нали така?
Така изглежда — съгласи се Робърт. — Преди месец баща ми получи удар и известно време смятахме, че ще умре. Много е болен и се съмнявам, че присъствието ти ще му помогне с нещо. Всеки шок, всяка неприятна емоция може да доведе до фатален край. Ако толкова настояваш да го видиш — да видиш човека, който не иска да те види, бих ти предложил да изчакаш няколко седмици.
— Не мога! Днес тук ме доведе една случайност. — Капитан Сейбър се поколеба. — Бих искал да го видя, Робърт — каза той накрая. — Корабът ми ще отплава в края на седмицата и се съмнявам, че някога ще се върна в Англия. Моят живот е в Америка, тук нямам нищо. Не трябва да се безпокоиш, че ще му се натрапя, нито че ще накарам злите езици отново да заговорят. Само исках да го видя, да оправя нещата между нас.
— Колко възхитително! — сухо каза Робърт, останал безпристрастен към изповедта на другия. — Но за съжаление е невъзможно. Предлагам ти още тази нощ да се качиш на кораба си и да забравиш за лорд Саксън. Знам, че не ми вярваш и вероятно имаш причина за това, но всичко, което направих беше за твое добро. — Тъй като капитан Сейбър побеснял пристъпи напред, Робърт вдигна ръка и извика: — Изслушай ме! Не желая да влизам в спор с теб! Ти не ми вярваш, но мисля, че в случая трябва да го направиш. Ако настояваш, ще се опитам да подготвя почвата. Но нека първо да поговоря със Саймън.
— Защо трябва да ти вярвам? — изръмжа капитан Сейбър с плътен глас.
— Не можеш да бъдеш сигурен, разбира се — безгрижно подхвърли Робърт, — но лесно можеш да се осведомиш за здравословното състояние на лорд Саксън.
— Проклет да си! — разгорещено избълва Сейбър. — Знаеш, че няма да го направя след всичко, което ми каза. Много добре, ще постъпя както ме съветваш. Но те моля да ми помогнеш, Робърт, ако…
— Скъпи мой млади човече! Забравяш, че той ми е баща и с нищо не бих му навредил. Колкото до тебе — ти не ме интересуваш, но ще се опитам да ти уредя среща. Къде ще отседнеш?
Капитан Сейбър каза през зъби:
— В „Камбаната и свещта“. Утре трябва да се върна в Лондон. Мога да се забавя най-много до утре следобед.
— Мммм. Ще се опитам да направя каквото мога. Ако не ти се обадя до десет часа утре сутринта, считай че опитът ми се е провалил.
Капитан Сейбър преглътна с усилие.
— Разбирам те. Ако не получа вест от теб, ще знам, че нищо не се е променило.
Двамата мъже не продължиха разговора си. Излязоха заедно от павилиона и поеха в различни посоки.
След като Никол и Сали останаха сами се спогледаха.
— Е! — изтърси накрая Сали. — Чудя се за какво този Сейбър толкова много иска да види лорд Саксън?
Никол не каза нищо. Разговорът, който беше чула не представляваше интерес за нея. Това, което имаше значение бе, че капитан Сейбър се нуждае от моряци.
— Кой знае? Сигурно му е бил помощник-иконом, откраднал е някои сребърни прибори и сега иска да се извини — отбеляза Никол.
— Може би, но не мисля, че е бил такъв. А може и да си нрава — разочаровано каза Сали. — Нямаше ли да бъде по-вълнуващо, ако тук се криеше нещо друго? Като например…
— О, Сали, защо не млъкнеш! — раздразнено измърмори Никол, пожелала да остане насаме с мислите си.
Сали се нацупи и каза сърдито:
— Е, щом така преценяваш нещата, ще те оставя да се мусиш тук сама. Ти си толкова малка, Никол. Честно да ти кажа, не знам защо се занимавам с тебе.
Никол веднага съжали за думите си и понеже не желаеше да нарани чувствата на Сали, бързо каза.
— Съжалявам. Не се сърди, Сали, но бих искала да остана сама, ако нямаш нищо против.
Сали се предаде и отвърна:
— Всичко е наред. Тръгвам си. Ще се видим ли следващата седмица на панаира за коне или леля ти ти е забранила да ходиш?
Мислите й бяха другаде и Никол отвърна разсеяно.
— Вероятно. Поне така мисля.
Никол се измъкна от скривалището си и забърза към Ашланд. Умът й се изпълни със схеми и планове, а духът й се повдигна.
Веднага след като й позволиха да стане от масата след вечеря, тя изкачи стълбите, които водеха до стаята й и заключи вратата след себе си. С разтреперани от трескаво вълнение ръце прерови малкото скъпи за нея вещи, останали от брат й. Сред тях се намираха чифт избелели панталони, една от ризите му и любимият му жакет от мек, доста износен кафяв туид. Тя бързо смъкна роклята си и навлече необичайните дрехи, като използва един от шаловете си за колан на панталоните. Без да се притеснява от стигащите до глезените й панталони и от жакета, чийто ръкави едва покриваха ръцете й тя се погледна в огледалото.