— Никол, аз… — Но после, осъзнал ситуацията, в която се намираха се дръпна. Изправи се и след като бързо въведе в ред дрехите си, се наведе и разсеяно оправи смачканата й рокля. Помогна й да стане на крака, без да каже нито дума. Лицето му пак се бе превърнало в маска.
След като страстта си беше отишла, Никол изведнъж се почувства засрамена и вбесена от себе си. В този момент мразеше себе си и Кристофър повече от когато и да било. Тя рязко се зае да оправя роклята си. Изобщо не го поглеждаше от страх лицето му да не е приело обичайното си язвително изражение. И, когато най-после го погледна, това, което видя я изпълни с яд и отчаяние.
Лицето му беше студено и безизразно. Очите му бяха далечни и празни. Дори гласът му, когато заговори беше безжизнен, като че ли беше водил ужасна битка и беше загубил.
— Извинявам се за случилото се. Не трябва да се боиш, че ще се случи отново. Обещавам ти, че няма да стане.
Думите му с нищо не допринесоха за успокояване на яда и срама, които бушуваха в душата й. Тя искаше от него нещо повече от извинение. С бликнали в очите сълзи тя каза рязко:
— Няма да приема това! Изглежда вярваш, че можеш да правиш каквото си поискаш и после с няколко думи да оправиш нещата. Е, няма да стане! — Чувствата й бяха толкова силни, че не помисли за неговите. Тя не разбра, че той беше не по-малко ядосан на себе си и засрамен.
Въпреки това думите й го жегнаха и с жесток блясък в очите той процеди:
— А ти, скъпа? Не забелязах да се бориш много упорито! Дяволите да го вземат, Ник, аз съм само един мъж! Съжалявам. Не исках това да се случи. Можеш да бъдеш сигурна, че съжалявам толкова много, колкото не можеш да си представиш. Дадох клетва, че няма да те докосвам и я наруших. Как си мислиш, че се чувствам? — Той горчиво добави: — Ти си последната жена, с която бих искал да се ангажирам!
Те се гледаха с яд, без да мислят какво говорят или какво вършат. Наранена и смаяна от факта, че той я мразеше толкова много, Никол внезапно обзета от ярост му удари плесница.
Кристофър не помръдна, но челюстта му се стегна и очите му станаха като лед.
— Мисля, че това ще бъде достатъчно! Признавам, че беше провокирана, но не разчитай толкова на късмета си! — тихо каза той.
Ужасена от грозната си постъпка, Никол му даде гръб.
— Остави ме, Кристофър. Изглежда не сме способни да се държим като нормални хора, когато сме сами. Или се бием, или — тя се изсмя истерично — се занимаваме с нещо, което прилича на правене на любов. — Тя се обърна да го погледне и каза тъжно: — Но не го правим, нали? Сътворяваме омраза.
Мрачен, Кристофър не направи опит да опровергае думите й. Той кимна леко, дали в знак на съгласие или за сбогом тя не разбра. После я остави, крачейки с котешка грация към изхода на помещението.
Но той не забрави това, което се беше случило между тях. Остана в душата му и нямаше отдих от гротескната война, бушуваща в гърдите му. Тя беше като Анабел. Беше. Тя беше нейна дъщеря. „Каквато майката, такава и дъщерята“ гърмеше в ума му. И чувствата на любов и омраза бяха вплетени като две могъщи змии, извиващи се в битка в душата му. Така се бяха оплели, че Кристофър беше сляп за действителността, неспособен да разграничи едното чувство от другото, любовта от омразата, настоящето от миналото.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
След като Кристофър излезе от оранжерията, къщата на Кавендиш Скуеър изглеждаше като опустяла. Туикъм го уведоми, че дядо му беше отишъл да посети съдията Уайт, а двете по-възрастни дами бяха при шивачката на Регина. Кристофър се поколеба дали да не се присъедини към дядо си, но реши, че ще се освободи от яростта си, като се срещне с Маркъм. Той рязко кимна на Туикъм и бързо се изкачи по стълбите.
Хигинс го чакаше.
— Семейство Маркъм са отседнали в един хотел на Пикадили. Ето адреса — каза той и подаде на Кристофър лист хартия.
Кристофър му хвърли един поглед.
— Благодаря. — После, спомнил си за срещата с агента, изстена: — Хигинс, иди и се виж с този приятел Дженкинс. Трябваше да се срещна с него преди час. Извини ме. Огледай жилището, което предлага и прецени. За бога, намери ми къде да отседна, преди да съм полудял!
Изненадан, Хигинс погледна обичайно невъзмутимия си господар.
— Толкова ли зле стоят нещата?
Кристофър му хвърли тревожен поглед.
— Възможно най-зле! Има опасност да си загубя разсъдъка и преместването е не само необходимо, но отчаяно се нуждая от него! — Като каза това, той изхвърча от стаята, оставяйки озадачения Хигинс да зяпа след него.
Кристофър откри Уилям Маркъм без проблеми. Уилям също не беше изненадан, когато обявиха името на Кристофър. Кристофър бе въведен и Уилям определено беше шокиран. Чувстваше се неудобно. Имаше нещо толкова заплашително в начина, по който този висок, широкоплещест, млад мъж влезе в стаята, че той се уплаши и му се прииска Едуард да не беше излязъл.