Измъчваше го мисълта, за начина, по който я беше изоставил в оранжерията и отчаяно се бореше да стане безразличен към чувствата, които съществуваха между тях.
Виждаше се със Саймън в един от клубовете или го придружаваше на партита и разходки. Разбираше кога дамите не са вкъщи и тогава се отбиваше на Кавендиш Скуеър, без да се бои, че ще се види с Никол. Ако случайно се срещнеха, той успяваше да каже изискваните от етикета слова, преди да си отиде.
Регина, която както и останалите не знаеше какво се беше случило, не можеше да си намери място от яд. Кристофър се изплъзваше като призрак. Тя забеляза, за свое още по-голямо разочарование, че винаги, когато Никол отсъстваше от къщи, отишла или на шивачка или на езда с Робърт или Едуард, Кристофър се появяваше. Щом Никол я нямаше той прекарваше часове с дядо си или със самата нея и мисис Игълстоун. Без значение колко често се опитваше да ги срещне, забавяйки заминаването му или опитвайки се да разбере кога щеше да ги посети отново, той винаги я надхитряше и нищо чудно, че беше бясна.
Когато Регина, притисната до стената, започна да описва достойнствата на Едуард Маркъм, подхвърляйки лукаво, че изглежда Никол доста го харесва, Кристофър пресече по-нататъшните й обяснения като промърмори незаинтересовано:
— Наистина ли?
Като видя, че с Едуард няма да постигне нищо Регина веднага изигра втория си коз. Обяви Робърт, когото самата тя ненавиждаше за възможен кандидат за ръката на Никол. Но Кристофър изобщо не изглеждаше трогнат.
Всъщност Кристофър се отбиваше на Кавендиш Скуеър не по-често от стриктните изисквания на етикета. Живееше в удобното си жилище на Райдър стрийт, разширяваше приятелския си кръг и водеше живот подобен на много млади аристократи в Града.
Така изминаха седмици и месеци, докато Никол зае своето място в обществото. Кристофър прекарваше дните и нощите си сближавайки се с военните. Слушаше внимателно за всяка мълва.
През май се състоя бала, на който Никол бе представена на обществото. Той бе приет като събитието на годината. Посети го дори принцът регент, чиято корсет запука обезпокоително, докато се навеждаше над ръката на Никол. Никол беше блестяща: беше с рокля от бял сатен, обшита със злато. На шията й проблясваха перли. Огнената й коса беше вдигната във висока прическа и тя се превърна в най-възхитителната и омайваща млада лейди на сезона през тази година. Успехът й беше пълен.
Естествено, Кристофър също беше там, но тази вечер той не беше част от кортежа й. Покани я на един жив, народен танц, преди дискретно да се оттегли в залата за игра на карти.
През май на политическата сцена се появи Уелингтън като британски посланик в Париж и най-после Албърт Галатин получи правомощията си като член на мирната делегация.
През юни Кристофър получи първото от кодираните писма на Джейсън Савидж. След като го огледа удоволствието му се стопи. Прочете за арестуването на Пиер Лафит през април. Кристофър се зачуди как бе реагирал Жан на този арест, но после повдигна рамене — новината беше остаряла с месеци и той беше на цял океан разстояние.
Една тревожна мълва, че двадесет и пет хиляди британски войници отплават за Америка, накара Кристофър отново да се срещне с Галатин. Срещата беше мрачна. После Галатин уведоми Кристофър, че го оставя да действа сам, тъй като се налага да замине обратно за Америка.
Никол продължаваше да бъде кралица на красотата през този сезон. Нито едно модно събиране не беше пълно, докато не пристигнеше тя. Едуард и Робърт си съперничеха за ръката на младата наследница и не останаха незабелязани. В клубовете джентълмените залагаха на евентуалния победител. Залаганията се увеличиха, когато кръгът на най-явните обожатели на Никол се увеличи с наследника на едно херцогство. Дори Кристофър с язвителна усмивка заложи на херцога.
Седмиците минаваха без Никол и Кристофър да се срещат. Ако го направеха случайно, то тогава се разминаваха с безразлични усмивки, продължавайки да водят личната си битка.
Най-после, на 8 август 1814 мирните преговори в Гент започнаха. Въпреки това Кристофър беше по-разтревожен от всякога. Беше убеден, че британците планират нападение над някой главен град на Америка, но не беше сигурен, че това щеше да бъде Ню Орлианс.
Една вечер, когато беше в изключително понижено настроение, един от нарочно избраните му приятели от армията, капитан Вакли намекна, че прехвърлянето на войски с кораби не е за мощната офанзива на Големите езера, а за истинска битка в Ню Орлианс. Кристофър прикри вълнението си и се усмихна безгрижно: