Глава двадесет и трета
Дювал попита:
— И сега какво?
Бяха се събрали и четиримата в столовата и ровеха в чиниите си с обяда.
— Какво имаш предвид? — попита Хестър.
— Ами — а сега какво? — Дювал го посочи. — Ти си трансплантиран в ново тяло… — завъртя се към Дал. — Той пък се върна от мъртвите, а и всички ние ходихме до алтернативна реалност, за да се спасим да не ни избиват за целите на драматургията. Спечелихме. А сега какво?
— Не мисля, че гледаш на случилото се от правилната посока — отвърна Хенсън. — Според мен не сме спечелили нищо друго освен правото сами да контролираме собствения си живот.
— Така е — съгласи се Хестър. — Всичко преживяно означава просто, че ако един ден се подхлъзнем в банята и си счупим главата в ръба на тоалетната чиния, последната ни мисъл може да бъде изпълнено със задоволство: „Е, аз и само аз си го причиних!“
— Както го излагаш, май не си струваше усилията — замисли се Дювал.
— Нямам против да умра след удар в ръба на тоалетната — възрази Хестър. — Стига да се случи на възраст поне сто и двайсет години.
— На сто и двайсетия ти рожден ден ще дойда да лъсна подовете — обеща му Мая.
— Ще те очаквам с нетърпение!
— Анди? А ти добре ли си? — попита Хенсън.
— Добре съм — усмихна се Дал. — Съжалявам. Просто си размишлявах. За това да си измислен и тъй нататък.
— Тази фаза вече я минахме — отвърна Хестър. — Това беше същността на целия ни напън.
— Прав си — съгласи се Анди. — Така е.
Дювал погледна телефона си.
— Мамка му, ще закъснея! Ще развеждам нов член на екипажа!
— О, тежкото битие на повишените! — промърмори Хестър.
— Ами тежко си е наистина! — отвърна Мая и се надигна.
— Ще те изпратя — предложи ѝ младежът. — Така че да можеш да споделиш повече подробности за мъките си.
— Отлично — съгласи се Дювал и двамата си тръгнаха.
Хенсън отново се загледа в Дал. След малко попита:
— Все още ли размишляваш за измислените герои?
— Донякъде. Но всъщност си мислех за теб, Джими!
— За мен?
— Ами да. Понеже докато се възстановявах от последното ни приключение, осъзнах нещо съществено за теб. Всъщност не ти е тук мястото!
— Много интересно — заинтригува се Хенсън. — Защо мислиш така?
— Ами нека съставим списък. Сещаш ли се как ние петимата се срещнахме първия ден, онзи, в който постъпихме в екипажа на „Дръзки“? Всеки от нас се оказа жизненоважен по някакъв свой начин. Излезе, че ключов за приключението е Хестър, който уж беше най-незначителен. Дювал имаше медицинска подготовка и се сближи с Керенски, което пък ни помогна, когато имахме нужда от него, и го накара да се включи в екипа, когато ни потрябва. Фин ни даде инструментите и информацията, от които се нуждаехме, а смъртта му се оказа катализатор за действие. Дженкинс ни снабди с контекста за нашата ситуация и със способа да предприемем нещо по въпроса.
— Ами ти? — попита Хенсън. — Къде е твоето място в историята?
— Честно казано, това и аз се затруднявах да определя — призна Дал. — Чудех се с какво допринасям аз в групата. Мислех си, че може би аз съм човекът с плана… онзи, който измисля основните идеи, според които действат всички останали. Осъществява логистиката. Но после се замислих за Керенски и за това с какво допринася той за сериала.
— Той е човекът, когото смазват в почти всяка серия, за да се покаже, че и главните герои ги сполитат беди — обади се Хенсън.
— Точно така.
— Но ти няма как да си Керенски, понеже вече си имаме един — самия той.
— Не става дума за това, че пребиват Керенски — възрази Дал, — а за това, че той не умира.
— Изгубих ти мисълта.
— Джими, колко пъти би следвало да съм умрял, откакто стъпих на борда на „Дръзки“? Сещам се за поне три случая. Първия път, когато бях нападнат при колонията в Ескридж, там, където загинаха Касауей и Мбеки. След това в залата за разпити на „Нант“, където бяхме с Фин и капитан Абърнати. А след това на палуба шест, когато се завърнахме на „Дръзки“ с Хестър. Три пъти би трябвало да съм ритнал кофата, без никакви условности и съмнения. Би трябвало да съм умрял три пъти! Но не съм. Да, раняваха ме. При това наистина сериозно. Но го преживявах. Та това ме наведе към истината. Аз съм главният герой.
— Ама ти си статист! — възрази Хенсън. — Всички сме такива. Дженкинс го каза. Чарлз Поулсън го каза. Дори актьорът, който те играе, твърди същото!
— Аз съм статист в сериала — отвърна Дал. — Но съм главният герой в нещо друго.