— Какво? — попита Хенсън.
— Именно това бих искал да ми кажеш, Джими.
— Какво? Какви ги говориш?
— Помниш ли — казах, че не ти е тук мястото? Всички в групата изпълняват някаква важна за историята роля. Всички освен теб. Що се отнася до теб, ти просто се навърташ наблизо, Джими. Имаш си минало, но то всъщност няма никакво значение за онова, с което сме се захванали. Притежаваш няколко полезни способности — беше назубрил подробностите за сериала, умееш да разговаряш с хората и от време на време им напомняш да вършат разни работи. Допринасяш точно толкова, колкото да изглежда, че имаш някаква роля. Но колкото повече си мисля по въпроса, толкова по-ясно ми става, че в действителност не пасваш в картинката така, както всички ние.
— Животът е такъв, Анди — възрази Хенсън. — Объркан е. Не всички пасваме идеално в него.
— Не — отвърна Дал. — Ние пасваме. Всички пасват. Всички останали освен теб. Единственият начин да имаш и ти място в историята е просто да не ти е дошло още времето. Единственият начин да паснеш е, ако с нас става нещо друго. Очакваше се да си мислим, че сме реални хора, докато не открихме, че сме участници в телевизионен сериал. Но съм наясно, че за мен самия това обяснение не е достатъчно. Вече би трябвало да съм умрял няколко пъти, както би било нормално да умират също и Керенски и останалите главни герои на сериала, само че те са живи, понеже вселената си ги е набелязала за любимци. Вселената е набелязала за любимец и мен…
— Може просто да си късметлия.
— Чак такива късметлии в реалността няма, Джими! Та да ти споделя какво си мисля. Смятам, че няма телевизионен сериал. Не и истински. Смятам, че Чарлз Поулсън и Марк Кори, а и Брайън Абнът, както и всички други от миналото са също толкова измислени, колкото се предполага да сме и ние. Смятам също, че капитан Абърнати, командир К’ийнг, медицинският офицер Хартнел и главният механик Уест играят дребните роли в нашето повествование, а ние с Мая, Фин и Джаспър сме хората, които имат значение в действителност. Смятам също, че в крайна сметка ти съществуваш по една-единствена причина.
— И каква е тя, Анди? — полюбопитства Хенсън.
— Да ми кажеш, че съм прав в размишленията си.
— Родителите ми биха били изненадани от заключението ти — каза Хенсън.
— Моите родители щяха да се изненадат от всичко случващо се — отвърна Дал. — Но в случая не става въпрос за родителите ни.
— Анди, познаваме се от години… Все ми се струва, че знаеш кой съм аз.
— Джими — отвърна Дал, — моля те! Кажи ми, ако съм прав!
Хенсън поседя известно време, загледан в приятеля си. Накрая отбеляза:
— Не смятам, че всъщност ще се зарадваш особено, ако ти се каже, че си прав в размислите си.
— Не искам да се радвам — отвърна Анди. — Просто искам да знам!
— А и дори ако си прав — додаде Хенсън, — какво ще извлечеш от това? Не ти ли е по-добре да си вярваш, че си постигнал нещо? Че си достигнал до обещания ти щастлив завършек? Защо искаш да ровиш по темата?
— Понеже искам да знам. Винаги съм искал да знам!
— Понеже си такъв човек, вярно си е — съгласи се Хенсън. — Търсач на истината. Духовник.
— Да.
— Човек, който иска да знае дали наистина е, какъвто е, или са го написали да бъде такъв — додаде богаташът.
— Да.
— Някой, който има нужда са се увери дали наистина е самостоятелен или…
— Силно се надявам, че не се готвиш да се пошегуваш, както ми се струва!
Хенсън се усмихна:
— Извинявай, просто нямаше да се сдържа… — той се надигна от мястото си и се изправи. — Анди, ти си ми приятел. Нали вярваш в това?
— Да — отвърна Дал. — Вярвам!
— Тогава може би трябва да повярваш и в това — независимо дали си статист или главен герой, историята свършва тук. Когато приключи, какъв би искал да бъдеш и какъв си ще зависи само и единствено от теб. Ще се случва далеч от погледа на всякаква публика и от перото на писателя. Ще си свободен.
— Ако продължа да съществувам, когато спрат да ме описват — додаде Дал.
— И това го има — съгласи се Хенсън. — Интересен философски въпрос. Но ако се налага да изказвам предположения, бих казал, че твоят създател ще изкаже желание да живееш щастливо оттук насетне.
— Това е просто предположение, така ли? — попита Дал.
— Може и да е нещо повече от предположение — смотолеви синът на милиардера. — Но все пак ще ти споделя поне едно: ти беше прав.
— За кое?
— Че още не съм направил това, което се очаква от мен — обясни Хенсън. — Но сега е време да ида да се занимая с нещо друго, с което би трябвало — тоест да заема поста си. Ще се видим на вечеря, Анди!