Дал се ухили.
— Да, ако сред нас има свободни по това време.
— Суперско, ще се видим тогава! — Хенсън се отдалечи.
Анди поседя още няколко минути в столовата, обмисляйки всичко, което се беше случило, и онова, което приятелят му сподели. След това се изправи и отиде на поста си на мостика. Понеже, независимо дали беше измислен или не, на борда на космически кораб, в телевизионен сериал или на някакво съвсем друго място, той все пак си имаше работа за вършене, заобиколен от приятелите си и екипажа на „Дръзки“.
И той съвестно изпълняваше задълженията си до онзи ден шест месеца по-късно, когато повреда в системите предизвика врязването на „Дръзки“ в малък астероид, при което корабът се изпари, а всички на борда му загинаха на място.
Глава двадесет и четвърта
Не, не, просто се ебавам с теб.
Всички живяха в щастие до края на дните си.
Честна дума.
Кода7 I
Първо лице
Здравей, Интернет!
Няма подходящ начин да започна това чудо, тъй че направо скачам с главата надолу.
И тъй, аз съм сценарист на телевизионен сериал по голяма мрежа, който току-що откри, че хората, които е измислял в главата си (и е избивал със скорост от около един на епизод), са всъщност истински. А сега получих писателски блокаж и не знам как да се отърва от него, а ако не го измисля много скоро, ще ме уволнят. Помощ!
Ето, сега прекарах 20 минути втренчен в този последен абзац и се чувствах като пълен идиот. Нека го разделя на по-дребни части, така че да мога малко по-добре да ти го обясня.
„Здравей, Интернет“: Нали се сещате за онзи комикс от „Ню Йоркър“, където едно куче си говори с друго посредством компютър и казва „В интернет никой не знае, че си куче“. Аха, така си е, самата истина.
Не, аз не съм куче. Но да, имам нужда от доза анонимност. Понеже, мили Боже, виж само какво съм написал преди малко. Това не е от нещата, дето просто ги казваш на глас пред други хора. Но в интернет? Анонимно? Може и да стане.
„Аз съм сценарист…“: Наистина съм такъв. От няколко години работя по сериала, който (уф) има достатъчно успех да се върти по телевизията вече няколко години. Не ми се ще да навлизам в особено много подробности за него, понеже — не забравяйте — се опитвам да запазя известна анонимност в случая, докато разреша проблема, пред който съм изправен. Достатъчно е да кажа, че сериалът няма да спечели някое сериозно „Еми“, но все пак е от онзи тип, който ти, драги ми Интернет, вероятно следиш. Освен това в истинския свят си имам страница в IMDB. И е доста дълга. Та така.
„… който току-що откри, че хората, които създава в главата си, са истински“: Да, знам. Знам! Не казах ли по този повод „Мили Боже!“ само преди два абзаца? Не си мисли, че нямам представа колко съшито с бели конци изглежда това твърдение — като бълнуване на откачалник на спийд? Знам. Много, много, много, много добре го осъзнавам. Щях да пиша за това в собствения си истински блог (ако си имах истински блог де, понеже работя за ежеседмичен телевизионен сериал и откъде да взема времето) и да намеря някакъв начин да се превърна в същински Уитли Стрибър8 покрай тази история. Но не искам да ми се случва подобно нещо. Това е лайфстайл. Шантав лайфстайл, свързан с говорене късно нощем в подкаста си с хора с шапки от фолио. Не искам подобно нещо. Просто копнея да мога да се върна отново към писането си.
Но все пак: Хората, които описвам в сценариите си, съществуват. Знам го, понеже се срещнах с тях, кълна се в Господ, изправиха се пред мен от плът и кръв, можех да посегна и да ги докосна. А всеки път, когато убивам някой в творенията си, той наистина умира. За мен това е просто полагане на словото върху страницата. За тях е падане от висока сграда или удар от кола, или пък изяждане от мечка или нещо друго (това са просто примери, не са непременно начини, по които съм убивал героите си).
Само си представете! Представете си какво значи това! Самото написване на „Боб е изяден от язовци“ в сценария означава, че някъде във вселената някое бедно копеле на име Боб току-що е било преследвано и уловено от кръвожадни зверове от семейство Порови. Да, звучи много забавно, както го описвам. Но ако си на мястото на Боб? Гадна работа, а? И накрая се оказваш мъртвец, благодарение на мен. Което обяснява и следващата част:
„Сега получих писателски блокаж“: Знаеш ли, досега никога не съм разбирал какво е това блокирал творец. Човек както си е писател и внезапно открива, че не може да пише, понеже приятелката му скъсала с него? Глупости, пич, това е идеалният момент за писане. Не е като да имаш нещо друго за правене по нощите, нали? Много ти е трудно да се справиш със следващата сцена? Накарай нещо да се взриви. Готово! Изпълнен си с екзистенциални съмнения за мястото си във Вселената? Я се вземи в ръце! Да, ти си един незначителен червей в грамадното черво на историята. Но си незначителен червей, който си изкарва хляба, като измисля щуротии, което означава, че не му се налага да вдига тежки сандъци или да пита хората дали искат и пържени картофки с бургера си. Така че се взимай в ръце и марш обратно на работа!
7
Кода — допълнителна част след края на музикално произведение, свързана сюжетно и стилово с него.
8
Уитли Стрибър (