В добър ден съм способен да спретна първата чернова на един епизод за около шест часа. Бива ли го? Е, не е като излязъл изпод перото на Шекспир, но пък Шекспир е написал „Тит Андроник“ така че чудо голямо. Шест часа един сценарий в добър ден. А трябва да си призная, че като сценарист съм имал повече от достатъчно добри дни.
Но сега съм изпаднал в писателски блокаж и не мога да напиша сценарий, понеже, мамка му, като пиша, убивам хора! Това е съвсем прилично извинение за писателския блокаж, ако ме питате. Приятелката ти те зарязала. Чудо голямо. Пращаш хората на смърт с щракане по клавишите? Това може и да те вцепени на място. Е, вцепених се и още как. Седя си пред лаптопа, „Файнъл Драфт“9 е заредена и просто се взирам в екрана с часове.
„Ще ме уволнят“: Работата ми е да пиша сценарии. Ама не ги пиша. Ако не започна отново съвсем скоро, няма причина да ме държат и на работа. В състояние бях да отложа неприятностите, защото преди да ме сполети писателският блокаж, имах един сценарий в изходящата кутия, но това ми дава само около седмица спасение. Което не е много време. Нали разбирате защо съм притеснен?
„Помощ!“: Вижте, имам нужда от помощ. При това не мога да си говоря по темата с моите познати. Понеже отново: Това си е чиста лудост! Не мога да си позволя хората, с които работя — или други сценаристи, с които се познавам и повечето от които са безработни и биха се изкефили много да изпълзят по трупа ми, за да се докопат до място в екипа на сериала ми, — да си мислят, че ми хлопат дъските. Такива приятни работни местенца не растат по дърветата. Но все пак трябва да поговоря с някого, понеже, дявол да ме вземе, нямам си и най-малко понятие какво би следвало да предприема в случая. Нуждая се от някаква перспектива извън тази в собствената ми глава!
И ето тук идва твоята роля, Интернет. Ти имаш перспектива. А и предполагам, че някои от четящите този текст може да се окажат достатъчно отегчени, че да помогнат на някакъв си анонимен пич в интернет, който търси съвет за напълно идиотска ситуация. Все пак или това, или „Гневните пилета“, нали така?
Та, какво ще кажеш, Интернет?
Твой: Анон-и-писател
Тъй значи, добрата новина е, че очевидно хората четат това писание. Лошата е, че ми задават въпроси, вместо, нали се сещаш, да ми помагат. Но пък от друга страна, когато анонимно публикуваш в интернет вестта, че героите, за които пишеш, внезапно са оживели, предполагам, че се очаква първо да отговориш на няколко въпроса. Ами добре. Та за онези от вас, които имат нужда от подобно упражнение, ето набързо по нещо покрай най-често срещаните въпроси, които съм имал до момента. Ще перифразирам някои, за да не повтарям и тях, и коментарите.
Пич, ти сериозно ли говориш?
Пич, съвсем сериозен съм. Не съм се надрусал (надрусването е по-забавно), не си го измислям (ако си го измислях, щяха да ми плащат за това) и не съм се побъркал (лудостта също щеше да е по-забавна). Съвсем истинско си е.
Наистина ли?
Да.
Ама наистина ли?
Да.
Ей, наистина?!?
Я млък. Следващият въпрос!
Защо не си обсъдил това с терапевта си?
Понеже, обратно на популярното вярване, не всеки сценарист в Лос Анджелис ходи на терапия още отпреди да е проходил. Всичките ми неврози са управляеми (или поне бяха досега). Предполагам, че мога да си намеря терапевт, но това ще е адски първи сеанс, нали, а и не съм напълно убеден, че ще изляза от кабинета, без да съм упоен и пратен във веселата ферма. Наречете ме параноик.
Това не е ли като сценарий за нещо от рода на „Не може да бъде!“?
Може би? Става дума за филма на Уил Фаръл, където той е герой в нечия книга, нали? (Знам, че трябва да проверя в IMDB, но ме мързи.) Само дето аз съм сценарист, а не герой. Тъй че концепцията е същата, развитието — друго. Но… кой знае.