Не, не си струва.
Все още не. Но все пак е интересно.
А сега се налага да се боря с желанието да се маскирам като котката на въпросния господин и да се курдисам пред къщата му. Но е все още рано, а и е през уикенда. Може би след още няколко джин-рикита…
АП
Из коментарите.
Не съм напълно убеден, че сте видели героите си да се съживяват, но като човек, който страда непрекъснато от творчески блокажи, изумява ме фактът, че успявате да се шегувате с положението си до такава степен, каквато показвате на сайта, особено предвид, че реалната ви работа е на пангара. Ако бях на ваше място, щях да си опикавам гащите в момента.
О, повярвайте ми. И аз съм така. Подгизнал съм направо. Местната лавка тотално изчерпа гумираните гащи. Пазарувам там нощем, за да не ме видят в квартала. И когато изцапам гащите, пъхам ги в боклука на съседа, за да не могат да бъдат проследени до мен. Не съм горд. Нито сух.
Ще ти съобщя една малка тайна, Интернет: една от причините да пиша този блог в момента е фактът, че така се предпазвам да не се осера от див ужас. Последния път, когато изкарах една седмица, без да пиша нещо креативно, беше, когато се намирах в колежа и стоях шест дни в болницата с наистина епичен случай на хранително натравяне. (Храната в общежитието… Невинаги е прясна. Не бях единственият пострадал. До края на годината моето общежитие бе известно като Двореца повръщалник. Отвлякох се.) И дори тогава, когато си мислех, че дебелото ми черво всеки момент ще изскочи през гърлото ми, продължавах да планирам истории и да изпробвам наум диалози. А сега, ако се опитам да начертая разказ или да си помисля за диалог за сценарий, една огромна стена изниква право в главата ми. Просто. Не. Мога. Да. Пиша.
Никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Абсолютно ужасѐн съм от възможността това да е краят; че резервоарът на креативността се е изпразнил и оттук насетне не ми остава нищо освен повторенията и от време на време преподаване в лекции в „Лърнинг Анекс“. Така де, мамка му, нека се гътна начаса! Толкова съм ужасѐн, че в момента мога да си мисля само за две неща:
1. Да си направя специален коктейл от антифриз и „ОксиКотин“ и след това да си взема дълга, разкошна вана заедно с тостера.
2. Да пиша в този блог като метадонова терапия.
В единия от двата варианта не ме откриват като подут труп седмица по-късно. Познайте в кой.
Що се отнася до шегите, ами, вижте — когато бях на дванайсет, апендиксът ми се пукна и докато караха безценното ми тяло към операционната, попитах доктора: „Как ще се отрази това на свиренето на пиано?“, и той отвърна: „Не се притеснявай, все така ще можеш да си блъскаш по клавишите!“ а аз рекох: „Уха! Че преди това хич не ме биваше!“
След това ми пуснаха газ.
С което искам да кажа, че дори когато бях на път да умра от тежък перитонит, все пак бях способен да се шегувам. Не твърде добре, но се стараех. (Всъщност както баща ми каза в реанимацията: „От всички вицове на света, които можеше да разкажеш в този момент, ти се пробва точно с този. Нищо не си наследил от мен!“ Татко приемаше вицовете си много на сериозно.)
Казано по-накратко: ако в действителност пиша по начин, който показва колко смръзнат съм до кости от ужас в момента, вече щяхте да сте избягали всички. А и аз вероятно щях да съм отишъл да потанцувам по платното на натоварена улица. По-добре да се пошегувам, така мисля.
А ти?
АП
Хей, май сполучихме с пробив! Получих следното писмо от поредния човек в списъка ми:
Драги Анон-и-писател,
Вашето писмо ме заинтригува на няколко равнища. Всъщност има известна прилика между онова, което се случва в моите книги, и това, което се случва в реалния живот. Хитроумната двусмисленост при задаването на въпроса ви ми подсказва, че и при вас сигурно се е получила подобна смесица.
По случайност ще идвам в Ел Ей утре на среща с филмовия ми агент по проект, който мъчим за студио XXXXXXXXX. След като приключа с подмазването пред индустрията, ще се радвам да се видим и да поговорим. Ще отседна в XXX XXXX XXXXXXXX; нека се видим в бара там около 5, ако имате време.
Това писмо ми прозвуча направо като глас от небесата! Сега само трябва да се въздържа да не гръмна от нерви през идните 24 часа или някъде там. За щастие цял ден утре имам срещи. И да, казах за щастие — колкото повече срещи се налага да преживея на работа, толкова по-слабо вероятно е някой да попита за сценария, върху който се предполага, че работя. Тази тайна става все по-трудна за опазване. Предложих на един от другите сценаристи в екипа да си сътрудничим по епизода и той да спретне рамковия сюжет и, да речем, първата чернова. Мога да го накарам да я напише, понеже аз съм му шеф. Мога да го сторя без вина, защото ми дължи пари. Но подлагам на съмнение моралната си позиция. В момента обаче няма какво повече да сторя по въпроса.