— „Моряк Хестър отваря очи и се оглежда“ — казваш, прочитайки указанията на сценария.
— Това е то съзнанието — уверява те Уейнщайн.
— Щом така казваш!
— Знам, че не е кой знае какво — съгласява се сценаристът. — Но не исках да те претоварвам още през първия епизод, в който се завръщаш!
„Ти го постигна!“ — казваш си, прелиствайки сценария в чакалнята за ЯМР, и препрочиташ сцените, в които не правиш нищо особено, освен да лежиш. Епизодът е тъпкан с екшън — лейтенант Керенски например има страшно много екранно време, пилотира совалки и търчи през взривяващи се коридори, докато навсякъде около него червеноризците гинат под срутващи се стени, — но серията е дори по-безсмислена от обичайното за „Дръзки“, което наистина подсказва нещо. Уейнщайн не е зле с диалозите и поддържа действието, но и той, а и другите от екипа му не се престарават с Повествованието. Силно подозираш, че ако знаеше повече за научнофантастичния жанр, като нищо можеше да откриеш сцени, които Уейнщайн и дружките му са задигнали от други сериали.
„Все пак ти плаща колежа — обажда се гласче в главата ти. — Да не споменаваме и този ЯМР!“
Вярно си е, казваш си. Но не е неразумно да искаш от семейния бизнес да произвежда нещо по-различно от малоумно екструдиран развлекателен продукт, неразличим от всякакви други видове малоумно екструдирани развлекателни продукти. Ако само такива неща ще правиш, тогава все едно че семейството ти се занимава с щамповане на пластмасови закачалки за дрехи.
— Матю Поулсън? — вика те техникът на резонанса. Вдигаш глава. — Готови сме да ви приемем.
Влизаш в залата, в която стои апаратурата, и техникът ти показва нишата, в която можеш да навлечеш болничната нощница и да оставиш дрехите и личните си вещи. При машината не бива да има нищо метално. Събличаш се, намъкваш се в нощницата и след това влизаш в помещението, докато техникът преглежда информацията ти.
— Добре, бил си тук и преди, така че знаеш упражнението, нали? — пита техникът.
— Всъщност не си спомням да съм бил — казваш. — То това е и причината да дойда.
Младежът пак проучва информацията и леко се изчервява.
— Съжалявам — казва. — Обикновено не съм чак такъв идиот.
— Кога за последно съм идвал тук? — питаш.
— Преди малко повече от седмица — казва техникът и след това се мръщи, препрочитайки отново информацията. Добавя: — Е, може би, де. Според мен твоя картон са го объркали с нечий друг!
— Защо така си мислите? — питаш.
Техникът вдига глава.
— Ако нямаш против, ще поизчакам малко с отговора. Ако става дума за объркване, в което съм почти сигурен, то тогава не бих искал да съм на пангара, задето съм споделил информация за някой друг пациент.
— Добре — приемаш. — Но ако това е моята информация, ще я споделите, нали?
— Разбира се — съгласява се техникът. — Това си е твоят картон. Нека се съсредоточим върху сегашния преглед обаче! — и ти махва да се настаниш на масата, за да пъхне главата и тялото ти в клаустрофобичната тръба.
— И какво точно си мислиш, че е гледал техникът? — пита те Сандра, докато двамата обядвате в „П. Ф. Чанг“. Не е любимо твое място, но по непонятни за теб причини тя винаги е имала слабост към това заведение, а пък ти все още имаш слабост към нея. Пресрещаш я пред ресторанта — това е първият път, когато се виждате след катастрофата — и тя си поплаква на рамото ти, прегръща те, преди да се отдръпне и шеговито да те шляпне по бузата, задето не си ѝ се обадил по-рано. След това влизате в тежкарската верига с фюжън кухня.
— Не знам — отговаряш. — Исках да погледна, но след скенера той ме накара да се облека и съобщи, че ще се обадят с резултатите. Изчезна още преди да си обуя панталоните!
— Но каквото и да е било, не е хубаво? — преценява Сандра.
— Каквото и да е, не мисля, че би ми позволило да ходя и говоря — отвръщаш. — Особено не за една седмица.
— Случват се и грешки с медицинските картони — съгласява се Сандра. — Фирмата ми си изкарва доста добри пари от тях!
Тя е първа година в Лосанджелиския университет по право и в момента е стажант в една от онези фирми, които специализират в медицински дела.
— Може би — отстъпваш.
— Какво има? — пита Сандра след минута вглеждане в лицето ти. — Нали не смяташ, че родителите ти те лъжат?
— Имаше ли нещо интересно оттогава? — питаш. — Около мен след катастрофата?
— Родителите ти не пускаха никой от нас на свиждане — отвръща Сандра и се мръщи, както когато се сдържа да не каже нещо, за което ще съжалява по-късно. — Те дори не ни се обадиха! Открих за случилото се, понеже Камал ми препрати статията в „Лос Анджелис Таймс“ във Фейсбук.