За такова нещо си има даже определение.
— Невъзможно! — казваш го на себе си, вгледан в огледалото, понеже се съмняваш, че в този момент някой друг би посмял да ти го каже. — Напълно невъзможно, мамка му!
Оглеждаш стаята си, опитвайки се да я видиш като непознат. По-голяма е от първия апартамент на повечето хора и е осеяна със спомени от последните няколко години на живота ти и различните корекции в курса му, които си правил, докато се опитваш да прецениш какво се очаква да създадеш от себе си. На бюрото е твоят лаптоп, купен за писане на сценарии, но използван най-вече за четене на Фейсбук ъпдейтите на разпилените ти по света приятели. На полиците купчина антропологични трудове са безмълвен свидетел на бакалавърската степен, която още при получаването ѝ си знаел, че няма да бъде използвана никога; тя е просто тактика за отлагане на изправянето лице в лице с факта, че не знаеш какво, по дяволите, правиш.
На нощното шкафче се намира апаратът „Никон DSLR“, подарък от майка ти през периода, когато сподели, че искаш да отделиш известно време на фотографията; използвал си го около седмица и после си го сложил на полицата, за да не го пипнеш повече. До него се намира сценарият на епизода от „Хрониките на «Дръзки»“ доказателство за последното ти увлечение — да топнеш пръст в света на актьорството за проверка дали пък няма да ти пасне.
Също като писането на сценарии, антропологията и фотографията актьорството не ти пасва; вече го знаеш. Както при всичко останало обаче, има определен период между момента, когато откриваш този факт и когато си в състояние елегантно да се изнижеш от задънената улица.
При антропологията този миг настъпи след завършването.
При писането на сценарии — при решителната среща с агент, който ти бе отделил двайсет минути като услуга за баща ти. За актьорството ще е участието в този епизод на сериала и излизането от екипа, след което идва ред на завръщане в тази стая за размисъл какво да бъде следващото нещо.
Обръщаш се отново към огледалото и се поглеждаш още веднъж — гол, неопетнен — и се чудиш дали си е нямало да бъдеш по-полезен на света като донор на органи, отколкото сега — идеално здрав, в идеално състояние и напълно безполезен.
Лежиш на носилката си на снимачната площадка на „Хрониките на «Дръзки»“ в очакване операторите да обиколят за още един кадър и ти е все по-неудобно. Отчасти причината е в грима, чието предназначение е да ти придаде вид на човек блед, потен и насинен, и изисква постоянно добавяне на глицеринова паста, заради която имаш чувството, че периодично те обливат в специална смазка. Но отчасти неудобството е причинено и от другите актьори, които прекарват цялото си време, втренчени в теб.
Един от тях, статист като теб самия, се нарича Брайън Абнът и като цяло досега не си му обръщал внимание, понеже знаеш, че на снимачната площадка е известна тайна, че си син на продуцента на сериала и един куп дребни актьорчета биха умрели от радост да се сдушат с теб заради представата, че така могат да се издигнат в кариерата — един вид проправяне на път чрез участие в антуража. Явлението ти е познато и хич не ти се иска да си имаш работа с такива типове.
Другият зяпач обаче е Марк Кори, който е сред звездите в сериала. Той вече си е в чудесни отношения с баща ти, така че няма нужда от теб за издигане в кариерата, а и според онова, което знаеш за него от „Гоукър“, TMZ и някои коментари на баща ти, се предполага, че не е от типа хора, които биха си губили с теб ценното та безценно време. Така че си е направо притеснителен фактът, че направо не може да свали поглед от твоя милост.
Прекарваш няколко часа в ролята на пациент в кома, докато Кори и останалите се мотаят около носилката ти по време на симулираната атака срещу совалката, търчат с нея през различни коридори и я подмятат из декора на лазарета, където други статисти, в костюмите на медицински кадри, се преструват, че те ръчкат с космически игли и размахват фалшиви джаджи над теб, все едно се опитват да диагностицират състоянието ти. От време на време отваряш око, за да провериш дали Абнът или Кори още те зяпат. Обикновено поне единият от тях го прави. Единствената ти сцена на същинско актьорство е, когато имаш възможност да отвориш очи, все едно излизаш от дълбоко безсъзнание. Този път и двамата те зяпат. По сценарий се очаква да го правят. Все още се чудиш дали единият или и двамата имат намерение да те заговорят, след като снимачният ден приключи.
В крайна сметка и този момент настъпва, а ти сваляш глицерина и изкуствените синини, с което официално слагаш завинаги край на актьорската си кариера. На излизане виждаш, че Абнът и Кори си говорят. По причина, която не можеш напълно да си обясниш, променяш курса си и се упътваш право към тях двамата.