— Правилно разбра.
Хари се намръщи.
— Имаш ли нещо против? — попита Мьолер.
— Естествено, че имам нещо против.
— И защо така? Въпрос на чест е да се заемеш с такава задача, Хари. Като потупване по рамото е.
— Така ли? — Хари загаси цигарата и яростно започна да я търка в пепелника. — Или пък това е следващата крачка в рехабилитационния процес?
— Какво искаш да кажеш? — Бярне Мьолер изглеждаше засегнат.
— Помня как пренебрегна всички съвети и се конфронтира с доста хора, когато ме прибра след Банкок. И вечно ще ти бъда благодарен. Но що за глупост е това? Офицер за свръзка? Звучи като опит да се докажеш пред скептиците: ти си имал право, а те са сбъркали. Хуле е ценен служител, на него може да се разчита и така нататък.
— Така ли?
Бярне Мьолер пак бе сключил ръце зад продълговатия си череп.
— Така ли? — изимитира го Хари. — Така ли стоят нещата, пак ли съм само брънка от веригата?
Мьолер въздъхна примирено.
— Всички сме брънки, Хари. Винаги има скрит замисъл. Този едва ли е по-лош от всички останали. Свърши си работата както трябва. Ще бъде от полза и за двама ни. Толкова ли е трудно?
Хари изсумтя, понечи да каже нещо, спря, започна наново, но пак се отказа. Извади нова цигара от пакета.
— Само дето се чувствам като състезателен кон. Сякаш не съм в състояние да понеса никаква отговорност.
Хари държеше цигарата между устните си, без да я пали. Дължеше на Мьолер тази услуга, но какво щеше да се случи, ако се издънеше за пореден път? Беше ли мислил Мьолер за това? Офицер за свръзка. Отдавна не бе близвал алкохол, но все още се налагаше да внимава, да живее ден за ден. По дяволите, нали затова стана разследващ полицай, за да няма подчинени? И възможно най-малко началници. Хари захапа филтъра на цигарата.
Чуха някой да разговаря вън в коридора до машината за кафе. Май беше Валер. В отговор прозвуча звънък женски смях. Вероятно новата служителка. Хари още усещаше в ноздрите си миризмата на парфюма й.
— Мамка му — изсумтя Хари. Мамка му. От тези три срички цигарата му подскочи три пъти в устата.
Мьолер, стоял със затворени очи, докато Хари мислеше, примижа:
— Това „да“ ли да го разбирам?
Хари стана и си тръгна, без да пророни дума.
Осма глава
Сивата птица се мярна пред погледа на Хари и пак изчезна от полезрението му. Той опря пръст върху спусъка на своя „Смит & Уесън“, 38-ми калибър, докато се прицелваше в неподвижния гръб зад стъклото. Вчера по телевизията говореха за мудно време.
Клаксона, Елен. Натисни проклетия клаксон, трябва да е агент на Сикрет Сървис.
Секундите се нижеха бавно, както на Бъдни вечер, преди да дойде дядо Коледа.
Първият мотоциклет се изравни с будката за билети, а червеношийката все още представляваше черно петно в периферното му зрение. Така минава времето на електрическия стол, преди да пуснат…
Хари натисна спусъка. Един, два, три пъти.
После времето започна да препуска с всичка сила. Цветното стъкло побеля, преди да се разпръсне над асфалта под формата на кристален дъжд, и той успя да зърне как някаква ръка изчезна под ръба на шкафа, преди да се чуе свистящият звук от скъпи американски коли. После всичко утихна.
Хари се вторачи в шкафа. Няколко пожълтели листа, подгонени от кортежа, все още се носеха във въздуха. Паднаха върху леха с мръсна, посивяла трева. Той се взираше в шкафа. Отново цареше тишина и за миг той си помисли, че се намира на съвсем обикновен железопътен прелез, в съвсем обикновен есенен ден, до съвсем обикновена гара с името Есосташун. Даже студеният въздух имаше обикновена миризма на гнила шума и изгорели газове. И му хрумна, че може би нищо от това не се е случило.
Продължаваше да гледа секретния шкаф, когато зад него жалният, настойчив звук от клаксона на волвото разцепи деня на две.
Втора част
Битие
Девета глава
Заревото осветяваше сивото нощно небе и то заприлича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ги заобикаляше от всички страни. Изглежда руснаците започваха офанзива или пък само блъфираха — тези неща ставаха ясни чак впоследствие. Гюдбран лежеше на ръба на окопа със сгънати под себе си крака, държеше пушката с две ръце, слушаше далечните глухи гърмежи и наблюдаваше как пламъците се стрелват надолу. Знаеше, че не бива да ги гледа, защото ще го заслепят и няма да успее да различи руските снайперисти, промъкващи се през снега нейде там, в ничията земя. Но той така или иначе не е виждал нито един от тях, само стреляше по чужди указания. Както и сега.