Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.
— Починете си, момчета — Едвард дръпна Гюдбран настрана. — И ти трябва да поспиш малко, Гюдбран, дежурството ти свърши преди час.
— Отивам да го търся — опъна се Гюдбран.
— Никъде няма да ходиш! — отсече Едвард.
— Напротив…
— Това е заповед! — Едвард разтърси рамото му. Гюдбран се опита да се освободи, но командирът го държеше здраво.
Гласът на Гюдбран стана писклив и затрепери от отчаяние.
— Ами ако е ранен! Или се е заплел в бодливата тел!
Едвард го потупа по рамото.
— Скоро ще се развидели — успокои го той. — Тогава ще разберем какво се е случило.
Погледна към останалите, мълчаливо подчинили се на заповедта. Започнаха да разтъпкват краката си в снега и тихо да си говорят. Гюдбран видя как Едвард отиде при Халгрим Дале и му прошепна няколко думи на ухо. Дале слушаше внимателно и погледна крадешком към Гюдбран. Гюдбран много добре знаеше какво му е казал. Поръчал му е да го наблюдава. Преди време някой пусна слуха, че той и Даниел са нещо повече от добри приятели. И на тях не може да се разчита. Тогава Мускен попита направо: възнамеряват да дезертират заедно ли. Те, естествено, отрекоха, но сега навярно Мускен се опасяваше да не би Даниел да е използвал случая да си плюе на петите! А Гюдбран ще започне да „търси“ другаря си като част от плана да се срещнат на вражеска територия. Гюдбран го досмеша. Наистина е приятно човек да се прехласне по примамливите обещания за храна, топлина и жени, които руските високоговорители бълваха над опустошеното бойно поле на подкупващо ласкав немски език, но да им повярваш?
— Няма да се върне, да се обзаложим ли? — обади се Синдре. — Три порции храна, какво ще кажеш?
Гюдбран отпусна ръка и попипа байонета, окачен от вътрешната страна на камуфлажната му униформа.
— Nicht schiessen, bitte!12
Гюдбран се обърна и точно над себе си видя зачервено лице под руска фуражка, което му се усмихваше от ръба на окопа. Мъжът се спусна и леко стъпи върху леда.
— Даниел! — извика Гюдбран.
— Ехо! — Даниел повдигна фуражката си. — Добрый вечер.
Мъжете стояха като заковани и го гледаха втренчено.
— Ей, Едвард — подвикна Даниел. — Време е малко да стегнеш холандците. Между подслушвателните им постове има поне петдесет метра.
Едвард стоеше мълчаливо, втрещен като всички останали.
— Погреба ли руснака, Даниел? — попита Гюдбран, пребледнял от вълнение.
— Дали съм го погребал? — учуди се Даниел. — Даже му прочетох „Отче наш“ и го опях. Да не сте оглушали? От другата страна положително чуха всичко.
После скочи на ръба на окопа, седна, размаха ръце и започна да пее с топъл, дълбок глас:
— Нашият Бог е твърд като скала…
Мъжете ликуваха, а Гюдбран се смя до сълзи.
— Дявол да те вземе, Даниел! — възкликна Дале.
— Не съм Даниел. Казвайте ми… — Даниел свали руската фуражка и прочете от вътрешната страна на козирката: — Урия. Проклетникът, можел е и да пише. Е, въпреки това беше болшевик.
Скочи в окопа и се огледа на всички страни.
— Тук никой няма да заклейми образцово еврейско име, нали?
Последва момент на пълно мълчание, после всички избухнаха в смях. Приближиха се първите желаещи да потупат Урия по гърба.