— Защо се върнахте от САЩ? — попита Даниел.
— Заради срива на борсата. Татко изгуби работата си в корабостроителницата.
— Виждаш ли — кимна Даниел. — Това е капитализмът. Бедните хорица изнемогват, а богаташите дебелеят, независимо дали има подем, или криза.
— Такъв е животът.
— Досега е било така, да. Но сега ще настъпят промени. Като спечелим войната, Хитлер сигурно има някоя малка изненада за хората. И татко ти няма защо да се тревожи, че ще остане без работа. Ти също трябва да се запишеш в Националното обединение.
— Наистина ли вярваш във всичко това?
— А ти не вярваш ли?
Гюдбран не обичаше да противоречи на Даниел, затова само вдигна рамене, но Даниел повтори въпроса.
— Вярвам, разбира се — потвърди Гюдбран. — Но сега мисля най-вече за Норвегия. За това, че не бива да пускаме болшевиките в страната си. Ако влязат, непременно ще се върнем в Америка.
— В капиталистическа страна? — Гласът на Даниел стана по-рязък. — Демокрация в ръцете на богатите, изоставена на произвола на случайността и корумпираните лидери?
— По-добре това, отколкото комунизъм.
— Демокрациите са на изживяване, Гюдбран. Само виж Европа. Англия и Франция вървяха към разпад много преди да избухне войната, с безработица и експлоатация по цялата им територия. Сега има само двама души, достатъчно силни, за да спрат пропадането на Европа в хаоса, и те са Хитлер и Сталин. Ето пред този избор сме поставени. Братски народ или варвари. Почти никой в Норвегия не дава вид, че разбира какъв късмет извадихме, защото първи дойдоха немците, а не касапите на Сталин.
Гюдбран кимаше в знак на съгласие. Впечатляваше се не само от думите на Даниел, но и от начина, по който ги казваше. Толкова убедително.
Изведнъж се чуха гърмежи и небето пред тях побеля от пламъци, стените на окопа се разклатиха и жълтите искри бяха последвани от кафява пръст и сняг, които сякаш сами изхвърчаха във въздуха на местата, където паднаха гранатите.
Гюдбран все още лежеше на дъното на окопа с ръце над главата си, когато всичко свърши така внезапно, както и започна. Погледна нагоре и видя Даниел: лежеше на ръба на окопа зад картечницата и се превиваше от смях.
— Какво правиш? — извика Гюдбран. — Надуй сирената, вдигни всички на крак!
Но Даниел продължи да се смее и то още по-силно.
— Мой скъпи, скъпи приятелю — подвикна той със сълзи от смях в очите. — Честита Нова година!
Даниел посочи часовника и на Гюдбран му просветна. Явно Даниел бе чакал само новогодишния салют на руснаците, защото сега мушна ръка в снега, натрупан пред караулния пост, за да скрива картечницата.
— Бренди — извика той и победоносно размаха във въздуха бутилка с кафява течност в нея. — Пазил съм го повече от три месеца. Вземи!
Гюдбран, застанал на колене, се смееше, обърнат към Даниел.
— Първо ти! — извика Гюдбран.
— Сигурен ли си?
— Напълно, стари приятелю, нали ти си го запазил. Но не изпивай всичко!
Даниел удари встрани от корковата тапа така, че тя изхвръкна от бутилката, и я надигна.
— Към Ленинград, напролет ще пием наздравица в Зимния дворец — издекламира той и свали руската фуражка. — А през лятото ще бъдем у дома и ще ни почитат като герои в нашата любима Норвегия.
Допря гърлото на бутилката до устните си и отметна назад глава, а кафявата течност бълбукаше и танцуваше в шишето. Видя се лек отблясък, когато стъклото отрази светлината от падащите огньове, и през следващите години Гюдбран не спираше да се пита това ли е видял руският снайперист: отблясъка от бутилката. В следващия миг Гюдбран чу висок, пукащ звук, а шишето в ръката на Даниел избухна. Изсипа се дъжд от стъклени парчета и бренди и Гюдбран механично затвори очи. Усети, че лицето му е мокро, нещо се стичаше по бузите му и той облиза с език няколко капки. Нямаше почти никакъв вкус, само на алкохол и на нещо друго — нещо сладникаво, метално. Беше гъсто, сигурно заради студа, помисли си Гюдбран и пак отвори очи. Не виждаше Даниел на ръба. Навярно е залегнал зад картечницата, щом е разбрал, че са ги видели, предположи Гюдбран, но усети как сърцето му препускаше.
— Даниел!
Никакъв отговор.
— Даниел!
Гюдбран се изправи на крака и изпълзя до ръба. Даниел лежеше по гръб с патронника под главата и фуражката, нахлупена върху лицето му. Снегът бе опръскан с кръв и бренди. Гюдбран дръпна фуражката. Даниел се взираше в звездното небе с широко отворени очи. Имаше голяма, зееща черна дупка в средата на челото си. Гюдбран все още усещаше сладникавия, метален вкус в устата си и почувства как му прилоша.