Гюдбран не отговори. Усещаше топлината чак във върховете на пръстите си.
— Мислехме да избягаме тази нощ — сподели Синдре. Халгрим Дале и аз. Преди да е станало късно.
Обърна се в снега и погледна Гюдбран.
— Не се прави на потресен, Юхансен — захили се той. Защо мислиш казахме, че сме болни?
Гюдбран размърда пръстите на краката си в ботушите. Наистина вече чувстваше, че са там. Беше топло и приятно. Имаше и нещо друго.
— Искаш ли да дойдеш с нас, Юхансен? — попита Синдре.
Въшките! Беше му топло, но не усещаше въшките! Даже бученето под каската беше престанало.
— Значи ти си разпространявал онези слухове — констатира Гюдбран.
— А? Какви слухове?
— Даниел и аз говорехме, че ще ходим в Америка, не при руснаците. И не сега, а след войната.
Синдре вдигна рамене, погледна часовника и се изправи на колене.
— Ще те застрелям, ако се опиташ — предупреди го Гюдбран.
— И с какво точно ще го направиш? — попита Синдре и кимна към частите от оръжието върху одеялото. Пушките им останаха в бункера. И двамата знаеха, че Гюдбран няма да успее да отиде дотам и да се върне, преди Синдре да е изчезнал.
— Остани тук и умри, ако искаш, Юхансен. Предай поздрави на Дале и му кажи да ме последва.
Гюдбран мушна ръка под униформата и извади байонета. Лунната светлина се отрази в матовата стомана.
Синдре поклати глава.
— Момчета като теб и Гюдесон са мечтатели. Остави ножа и ела с мен. Руснаците получават нови провизии по Ладожкото езеро. Прясно месо.
— Не съм предател — просъска Гюдбран.
Синдре се изправи.
— Ако се опиташ да ме убиеш с байонета, караулът на холандците ще ни чуе и ще обяви тревога. Опичай си акъла. Как мислиш, на кого ще повярват, че е попречил на другия да избяга? На теб, спечелил си вече славата на потенциален беглец, или на мен, член на партията?
— Седни си отново, Синдре Фауке.
Синдре се засмя.
— Ти не си убиец, Гюдбран. Сега ще бягам. Дай ми петдесет метра преднина, преди да пуснеш алармата, та да си на чисто.
Те се изгледаха втренчено. Помежду им се сипеха малки, леки като перца снежинки. Синдре се усмихна:
— Лунна светлина и сняг по едно и също време се виждат много рядко, а?
Дванадесета глава
Четиримата мъже се намираха в окоп на два километра северно от техния сектор, на мястото, където падината лъкатуши в обратна посока и почти образува извивка. Мъжът с отличителните знаци на капитан, застанал пред Гюдбран, си разтъпкваше краката. Валеше сняг и върху капитанската фуражка се образуваше тънък бял слой. Едвард Мускен стоеше до капитана и гледаше Гюдбран с едното си ококорено око, а другото държеше полузатворено.
— So — кимна капитанът. — Er ist hinüber zu den Russen geflohen.
— Ja — потвърди Гюдбран. — Warum?
— Das weiss ich nicht.14
Капитанът погледна във въздуха, изскърца със зъби и разтъпка крака. После кимна на Едвард, прошепна няколко думи на своя Rottenführer15, немския ефрейтор, когото водеше със себе си, и после се поздравиха. Снегът изскърца под краката им, когато тръгнаха.
— Това беше всичко — заключи Едвард. Не сваляше поглед от Гюдбран.
— Да — каза Гюдбран.
— Нямаше кой знае какво разследване.
— Нямаше.
— Кой би предположил. — Изцъкленото му око продължаваше да гледа Гюдбран втренчено и безизразно.
— Войниците тук дезертират непрекъснато — напомни Гюдбран. — Едва ли съумяват да разследват всички, които…
— Мисля си, кой би предположил, че на Синдре ще му хрумне нещо такова.
— Прав си наистина — съгласи се Гюдбран.
— Звучи прекадено хитро. Просто да се вдигнеш и да избягаш.
— Така е.
— Жалко за картечницата — в гласа на Едвард се долавяше хладен сарказъм.
— Да.
— А ти не успя да извикаш и стражите на холандците.
— Виках, но беше прекадено късно. Беше тъмно.
— Имаше лунна светлина — отбеляза Едвард.
Двамата се гледаха втренчено.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Едвард.