— Завий тук наляво и спри — каза тя. — Изчакай в колата, а аз ще вляза.
— Най-добре — съгласи се Валер. — Не съм се сблъсквал с нещо по-гадно от пияниците.
Тя му хвърли бегъл поглед, но изражението на лицето му не издаваше дали говори за предобедната клиентела на ресторант „Скрьодер“ по принцип, или визира само Хари. Той спря колата на автобусната спирка пред заведението, а когато излезе, Елен видя, че от другата страна на улицата са отворили кафене. Или си е там от дълго време, но Елен не го е забелязала. На високи табуретки до големите прозорци седяха младежи в пуловери с високи яки и четяха чуждестранни вестници или просто гледаха замислено дъжда, стиснали големи бели кафени чаши в ръце, докато вероятно се чудеха дали са избрали най-подходящия предмет в университета, най-подходящото дизайнерско канапе, най-подходящия интимен партньор, най-подходящия книжен клуб или най-подходящия град в Европа.
На входната врата на „Скрьодер“ Елен едва не се сблъска с мъж в исландски пуловер. Алкохолът бе изличил почти всичкото синьо в ирисите му, а ръцете му с големината на тиган чернееха от мръсотия. Елен у сети сладникавата миризма на пот и стар алкохол, когато той профуча край нея. Вътре цареше следобедна тишина. Само четири маси бяха заети. Елен беше идвала тук преди доста време и доколкото успяваше да прецени, нямаше никаква промяна. По стените висяха големи картини на Осло от едно време и заедно с кафявите стени и стъкления покрив в средата придаваха на мястото лек привкус на английски пъб. Много лек, ако трябва да сме честни. С масите „Респатекс“ и канапетата заведението приличаше на салоните за пушене на ферибот по Мьорешюстен. В дъното на локала, облегната на тезгяха, стоеше сервитьорка с престилка и пушеше, като полузаинтригувано разглеждаше Елен. Хари седеше с наведена глава в най-вътрешния ъгъл до прозореца. Пред него имаше празна половинлитрова чаша.
— Здравей — поздрави Елен и седна на стола срещу него.
Хари погледна нагоре и кимна. Сякаш бе чакал точно нея. После главата му пак клюмна.
— Опитахме се да те открием. Звъняхме ти у дома.
— Бях ли вкъщи? — подхвърли той вяло, без да се усмихне.
— Не знам. Вкъщи ли си, Хари? — тя кимна към чашата.
Хари вдигна рамене.
— Той ще оживее — успокои го Елен.
— Казаха ми. Мьолер ми остави съобщение на телефонния секретар — имаше изненадващо ясна дикция. — Не уточни колко сериозно е ранен. Прекъснати нерви в гърба, нали?
Наклони глава въпросително, но Елен не отговори.
— Вероятно просто ще осакатее — предположи Хари и взе празната чаша. — Наздраве!
— Болничният ти лист изтича утре — напомни му тя. — Очакваме да се върнеш на работа.
Той едва повдигна глава.
— В болнични ли съм?
Елен плъзна към него по масата пластмасова папка. Вътре се мерна задната страна на розов лист.
— Говорих с Мьолер. И с доктор Ауне. Вземи копието от болничния си лист Според Мьолер, ако си стрелял по някого по време на работа, обикновено се полагат няколко дни отдих. Само ела утре.
Погледът му се насочи към прозореца с цветно, грапаво стъкло. Най-вероятно сложено поради желание да се осигури дискретност, за да не виждат посетителите отвън. Точно обратното на кафенето, помисли си Елен.
— Е? Ще дойдеш ли?
— Кой знае — погледна я с онзи поглед, който тя помнеше от сутрините след пътуването му до Банкок. — Не бих се обзаложил.
— Ела все пак. Чакат те няколко забавни изненади.
— Изненади? — Хари се усмихна меко. — Какви ли са? Преждевременно пенсиониране? Уволнение с почести? Да не би президентът да ми връчи The Purple Heart17!
Вдигна глава и Елен видя кървясалите му очи. Тя въздъхна и се обърна към прозореца. Зад грапавото стъкло се плъзгаха безформени коли като във филм за наркомани.
— Защо си причиняваш това, Хари? Знаеш — както и аз, а и всички останали — че грешката не беше твоя! Даже Сикрет Сървис признават за свой пропуск, че не сме били уведомени. И в твое лице сме постъпили правилно.
Хари заговори тихо, без да я гледа:
— Дали семейството му ще бъде на същото мнение, като се прибере в инвалидна количка?
— За Бога, Хари! — повиши глас Елен и с крайчеца на окото си забеляза, че жената зад тезгяха ги наблюдава с повишен интерес. Явно очакваше жестока свада.
— Винаги има хора, които нямат късмет и страдат, Хари. Просто такъв е животът, никой не е виновен. Знаеш ли, че всяка година измират шестдесет процента от цялата популация на сивогушите завирушки? Шестдесет процента! Ако човек се сепне и започне да умува какъв смисъл има в това, сам ще се окаже измежду тези шестдесет процента, преди да се е усетил, Хари.
17
„Пурпурното сърце“ — американско военно отличие, което се връчва на пострадали или, посмъртно, на убити по време на военна служба. — (англ.). — Б.пр.