— Когато тревата е зелена и по клоните на дърветата в парка пред Двореца има листа. Тогава е много красиво.
Погледна я, но мислите му сякаш витаеха другаде.
— Имате право — накрая кимна той. — Дърветата се разлистват, не помислих за това — посочи към прозореца: Това може ли да се отваря?
— Само малко — въздъхна с облекчение Бети, задето смениха темата. — Завъртате онази дръжка.
— Защо само малко?
— В случай, че някому хрумне някоя глупост.
— Някоя глупост ли?
Погледна го бързо. Този старец май беше малко слабоумен.
— Например, ако реши да скочи — обясни тя. — Тоест, да се самоубие. Има много нещастни хора, които…
Направи движение с ръка, да покаже какво правят нещастните хора.
— Значи това е глупост, така ли? — Старецът потърка брадичката си. На Бети й се стори, че по набръчканото му лице се изписа усмивка. — Дори когато човек е нещастен?
— Да — убедено потвърди Бети. — Във всеки случай в моя хотел е така. И по време на моето дежурство.
— По време на дежурството ми, — засмя се тихичко старият. — Добре казано, Бети Андресен.
Стресна се, като чу името си. Той, разбира се, го е прочел от баджа й. Със сигурност нямаше проблеми със зрението, името й бе изписано с много малки букви за разлика от надписа „РЕЦЕПЦИОНИСТ“. Тя се престори, че дискретно поглежда часовника.
— Е, сигурно имате и други задължения, освен да показвате изгледа на стаите — заключи той.
— Така е.
— Ще я наема — отсече старецът.
— Моля?
— Ще наема стаята. Не за довечера, но…
— Ще наемете стаята?
— Да. Нали се дава под наем?
— Ъъъ, да, но… е безбожно скъпа.
— Бих искал да платя предварително.
Старецът извади портфейл от вътрешния си джоб и взе оттам пачка банкноти.
— Не, не, нямах това предвид, а че струва седем хиляди крони за една нощ. Не бихте ли искали да погледнете…
— Тази стая ми харесва — настоя възрастният човек. Пребройте ги за всеки случай, ако обичате.
Бети погледна втренчено хилядарките, които той й подаде.
— Можем да уредим плащането, като дойдете — обясни тя — Ъъъ, кога искате да…
— Както ми препоръчахте, Бети. Някой ден през пролетта.
— Чудесно. На някаква специална дата ли?
— Разбира се.
Седемнадесета глава
Бярне Мьолер въздъхна и погледна през прозореца. Мислите му поеха по свой път, както имаха навика да правят напоследък. Дъждът бе спрял, но оловносивото небе все още тегнеше над Главното полицейско управление. Някакво куче се шляеше по кафявата, безжизнена тревна площ навън. В далеч по-спокойния Берген имаше свободно място за шеф на полицейски отдел. Срокът за кандидатстване изтичаше следващата седмица. Беше чувал от тамошен колега, че в Берген по принцип вали само два пъти през есента: от септември до ноември и от ноември до Нова година. Те постоянно преувеличаваха, тези бергенчани. Ходи там и градът му хареса. Надалеч от политиците в Осло, а и малък. Мьолер обичаше малките градове.
— Какво? — Мьолер се обърна и срещна изморения поглед на Хари.
— Тъкмо ми обясняваше, че ще ми се отрази добре, ако поспортувам.
— А?
— Това са твои думи, шефе.
— А, да. Точно така. Трябва да внимаваме животът ни да не навлезе в коловоз от стари навици и рутина. Нужно е да продължим напред, да се развиваме. Да се откъснем от старото.
— Да се откъснем, да се махнем. ПСС е само три етажа над нас, тук, в същата сграда.
— Тогава да се откъснеш от всичко останало. Шефът на ПСС, Майрик, смята, че ще се справиш отлично на новия пост.
— Не е ли редно такива постове официално да се обявят за свободни?
— Не мисли за това, Хари.
— Няма, но може ли да помисля защо, по дяволите, ме искате на работа в ПСС? Да не ви приличам на човек с шпионски заложби?
— Не, не.
— Не ли?
— Исках да кажа да. Не „да“, а всъщност… защо не?
— Защо не ли?
Мьолер яростно се почеса по тила. Лицето му аленееше от раздразнение.
— Мамка му, Хари, предлагаме ти работа като старши инспектор, пет нива по-висока заплата19, край на нощните дежурства и малко уважение от страна на мухльовците. Това са хубави неща, Хари.
19
В Норвегия заплатите се определят съгласно номерирани нива. Заплатата расте правопропорционално на нивото. — Б.пр.