— Нощните дежурства ми харесват.
— Никой не обича нощни дежурства.
— Защо не ми дадете свободния пост на старши инспектор тук?
— Хари! Направи ми услуга и просто кажи „да“!
Хари си играеше с картонената чаша.
— Шефе, от колко време се познаваме с теб?
Мьолер вдигна предупредително показалец.
— Не ми излизай с този номер. Не пробвай с приказки от сорта „заедно сме минали през огън и вода…“
— От седем години. И за тези седем години съм разпитвал хора, някои вероятно най-тъпите от ходещите на два крака в този град, и все пак не съм попадал на човек, по-непохватен лъжец от теб. Дори да съм глупав, все още са ми останали няколко мозъчни клетки, които ми служат, доколкото могат. И те ми казват, че едва ли служебната ми характеристика е причина да заслужа този пост. Нито пък резултатът ми от изпита по стрелба, където изненадващо се оказа, че имам най-добрия резултат на годишния тест по стрелба. Но ми подсказват, че назначението ми е свързано с ранения от мен агент на Сикрет Сървис. И не е нужно да казваш нещо, шефе.
Мьолер тъкмо си отвори устата, но след последната забележка затвори челюсти и вместо да заговори, демонстративно скръсти ръце. Хари продължи:
— Не ти командваш парада, разбирам. И макар че не виждам цялата картинка, в се пак имам въображение и се досещам за някои неща. И ако съм прав, то значи моите желания за избор на бъдеща кариера в полицията са от второстепенно значение. Затова ми отговори на един-единствен въпрос. Имам ли избор?
Мьолер мигаше ли, мигаше. Пак се замисли за Берген. За зимите без сняг. За неделните разходки със съпругата си и с момчетата на Фльойен. Място, където е приятно да растеш. Няколко забавни хрумвания на младежите и малко трева, никакви криминални банди и четиринадесетгодишни юноши, които взимат свръхдози. Полицията на Берген. Е, да.
— Не — каза той.
— Хубаво — кимна Хари. — Така си и мислех. — Смачка картонената чашка и се прицели в кошчето за смет. — Пет нива по-висока заплата ли каза?
— И собствен кабинет.
— Добре изолиран от другите, предполагам. — Хвърли чайката с бавно, отработено движение. — Ще плащат ли за извънредно работно време?
— Не чак толкова, Хари.
— В такъв случай ще бързам да се прибирам към четири.
Чашката падна на пода на половин метър от кошчето.
— Всичко ще бъде наред — успокои го Мьолер с тънка усмивка.
Осемнадесета глава
Вечерта бе ясна и хладна. Първото, което направи впечатление на стария човек, когато излезе от станцията на метрото, бяха многото хора по улиците. Бе очаквал в този късен час центърът да е почти безлюден, но по улица „Карл Юхан“ такситата се стрелкаха под неоновите светлини, а хората вървяха нагоре-надолу по тротоарите. Спря се и зачака зеленото човече на светофара на една пешеходна пътека заедно с тълпа смугли младежи, разговарящи на странен, крякащ език. Предположи, че са от Пакистан. Или от Саудитска Арабия. Зелената светлина на светофара прекъсна мислите му. Тръгна по улицата с ясна представа за намерението си и продължи нагоре по хълма към осветената фасада на Двореца. Дори и тук имаше хора, повечето млади, които отиваха един Бог знае къде. Спря и си пое въздух на стръмнината пред статуята на Карл Юхан20, седнал на коня си, загледан замечтано в Стуртинга и във властта, която се бе опитал да съсредоточи в Двореца зад себе си.
Повече от седмица не бе валял дъжд и когато старецът зави надясно между дърветата в парка, сухите листа зашумоляха. Отметна назад глава и се загледа в голите клони, открояващи се на фона на звездното небе над тях. В главата му се появи стихотворение:
Помисли си колко по-добре би било ако тази вечер няма луна. От друга страна обаче, лесно откри това, което търсеше: огромния дъб. На него опря чело в деня, когато разбра, че животът му клони към своя край. Разгледа дървото от стъблото до короната. Колко ли е старо? Двеста години? Триста? Дъбът сигурно е бил вече напълно израснал, когато Карл Юхан е бил коронясан за норвежки крал. Независимо от това всеки живот си има край. Неговият собствен, на дървото, даже и на краля. Застана зад дървото така, че да не се вижда от пътеката, и свали раницата си. После клекна, отвори я и извади съдържанието й. Три бутилки с разтвор на глифозат, който продавачът от специализирания магазин нарече „Раундъп“, и спринцовка за коне с дебела игла, купена от аптека „Сфинкс“. Обясни, че ще използва спринцовката за готвене, за да инжектира мазнина в месото, но се оказа съвсем ненужно, защото аптекарят само го изгледа равнодушно и сигурно го забрави, преди още старецът да си тръгне.
20
Карл Юхан(1763–1844) — крал на Швеция и Норвегия в продължение на двадесет и шест години. — Б.пр.