Старият мъж бързо се огледа наоколо. После заби дългата стоманена игла в корка на една от бутилките и бавно изтегли буталото нагоре. Прозрачната течност напълни спринцовката. Опипа с ръка дървото, докато откри цепнатина между две парчета кора и заби иглата. Не стана толкова лесно, колкото си мислеше. Наложи се да натисне силно, за да вкара иглата в твърдото дърво. Нямаше да има ефект, ако инжектираше течността във външния слой на дървесината, нужно бе да достигне вътрешните, жизненоважни за дървото органи. Натисна спринцовката с още по-голяма сила. Иглата затрепери. По дяволите! Не бива да я чупи, няма друга. Иглата се плъзна малко навътре, но след няколко сантиметра напълно спря. Въпреки ниската температура по тялото му изби пот. Отново хвана здраво спринцовката и тъкмо се канеше да я натисне още по-силно, чу шумолене на листа откъм пътеката. Отпусна спринцовката. Звукът приближаваше. Затвори очи и притаи дъх. Чу крачките точно до себе си. Отвори очи. Мярнаха му се две неясни фигури и изчезнаха зад храстите на ръба на възвишението. Въздъхна с облекчение и отново се залови със спринцовката. Реши да не се отказва — или ще се счупи, или ще издържи — и натисна с всичка сила. И точно когато очакваше да чуе звук от счупена игла, тя навлезе в дървото. Старецът избърса потта. Останалото бе лесна работа.
За десет минути инжектира две бутилки от препарата и почти привършваше третата, когато чу приближаващи се гласове. Два силуета заобиколиха храстите на ръба на възвишението. Предположи, че са същите, които видя преди малко да се насочват натам.
— Ей! — чу се мъжки глас.
Старецът реагира инстинктивно, изправи се и застана пред дървото така, че дългите пешове на палтото му да покрият спринцовката, все още забита в стъблото. В следващия миг го заслепи светлина. Той вдигна ръце пред лицето си.
— Махни фенера, Том — обади се женски глас.
Светлината се отмести и той видя как конусовидният лъч затанцува сред дърветата в парка.
Двамата се приближиха до него и единият — жена в началото на трийсетте с красив и, но незапомнящи се черти — му показа картата си толкова близо до лицето, че дори на оскъдната лунна светлина той успя да види не само снимката й, на която беше значително по-млада и със сериозно изражение на лицето, но и името й: Елен еди-коя си.
— Полиция — представи се тя. — Съжалявам, ако сме ви изплашили.
— Какво правиш тук посред нощ, старче? — попита мъжът. И двамата бяха в цивилно облекло. Под черната плетена шапка на мъжа старецът видя хубав млад мъж със студени сини очи, вперени изпитателно в него.
— Просто излязох да се поразходя — старецът се надяваше да не забележат как трепери гласът му.
— Аха — изсумтя мъжът на име Том. — Разходка зад дърво в парка с дълго палто. Знаеш ли как му викаме на това?
— Стига, Том! — обади се жената. — Още веднъж, съжалявам — обърна се тя към стареца. — Преди няколко часа в парка имаше нападение. Пребито е младо момче. Забелязали ли сте нещо?
— Току-що дойдох — старецът се съсредоточи върху жената, за да избегне изучаващия поглед на мъжа. — Нищо не съм видял. Само Коларя и Голямата мечка, — той посочи небето. — Съжалявам. Много ли е пострадал?
— Доста сериозно. Простете за безпокойството — усмихна се тя. — Приятна вечер.
Двамата изчезнаха. Старецът затвори очи и се облегна изтощен на стъблото зад себе си. В следващия миг някой го разтърси за ревера и той усети топъл дъх в ухото си. После чу гласа на младия мъж:
— Ако някой ден те спипам на местопрестъплението, ще те кастрирам. Чуваш ли? Ненавиждам такива като теб.
Ръцете му пуснаха ревера и той изчезна. Старецът се отпусна на стръмнината и усети как влагата от пръстта проникна през дрехите му. В главата му звучеше същият стих, отново и отново:
Деветнадесета глава