— Клиентът ми вече отговори, че е избухнала свада между него и виетнамския собственик. — Червена светлинка. — Бил е провокиран — уточни Крун. — Няма никакъв повод да се намеква за предумисъл.
Грот затвори очи:
— Ако вярваме на адвоката ви, Улсен, значи вие по чиста случайност сте носели бейзболна бухалка?
— За самозащита — прекъсна го Крун и изтощено разпери ръце: — Господин съдия, клиентът ми вече отговори на тези въпроси.
Съдията потърка брадичка, наблюдавайки адвоката. Всички знаеха, че Юхан Крун младши е бъдеща звезда в бранша, напълно равностоен на самия Юхан Крун, и вероятно именно заради последния факт съдията трябваше да признае с известно раздразнение:
— Съгласен съм със защитата. Ако обвинението няма нови хрумвания, моля да продължим.
Грот отвори широко очи. От горната и долната страна на ирисите му се появи бяла ивица. Кимна. После отегчено размаха във въздуха вестник.
— Това е вестник „Дагбладе“ от двадесет и пети януари. В интервю на осма страница един от съмишлениците на обвиняемия казва…
— Възразявам… — обади се Крун.
Грот въздъхна.
— Да кажем тогава човек, който изразява расистки убеждения.
Съдията кимна, но същевременно хвърли предупредителен поглед към Крун. Грот продължи:
— В коментара си за нападението в „Дюнерите на Денис“ този мъж споделя, че имаме нужда от повече расисти като Свере Улсен, за да си възвърнем Норвегия. В интервюто думата „расист“ се използва като почетно звание. Обвиняемият смята ли се за расист?
— Да, расист съм — потвърди Улсен, преди Крун да успее да го прекъсне. — В смисъла, който влагам в думата.
— И кой е той? — усмихна се Грот.
Крун сви юмруци под масата и погледна към подиума, където от двете страни на съдията седяха съдебните заседатели. От тях тримата зависеше съдбата на клиента му през следващите години, а и неговия собствен статус сред столичния елит през идните месеци. Двама обикновени представители на народа, на всеобщото чувство за справедливост. Преди ги наричаха „съдии-аматьори“, но изглежда се досетиха, че изразът е близък по звучене със „съдии-амортисьори“. Съдебният заседател от дясната страна на съдията, млад мъж в евтин, строг работен костюм, не смееше да вдигне очи. Младата, леко закръглена жена от лявата страна имаше вид на човек, който само симулира, че следи развитието на процеса, и се стараеше да държи главата си добре изправена, за да не си личи вече оформящата се двойна брадичка. Средностатистически норвежци. Какво знаеха те за такива като Свере Улсен? Какво искаха да узнаят?
Осмина свидетели бяха видели как Улсен влиза в улична закусвалня с бухалка под мишница и как след кратка размяна на ругатни удря по главата собственика Хо Дай, четиридесетгодишен виетнамец, избягал с лодка в Норвегия през 1978 година. Ударът бил толкова силен, че Хо Дай няма да може да ходи повече. Когато Улсен започна да говори, Крун вече обмисляше как да оформи обжалването на присъдата.
— Раси-зъм — прочете Улсен, след като намери сред листовете това, което искаше. — Това е вечна борба срещу наследствени болести, дегенерация и изтребване, а също мечта и надежда за по-здраво общество с по-добър житейски стандарт. Смесването на расите е форма на двустранен геноцид. В свят, където се планира да се създадат генни банки, за да се спаси и най-нищожния бръмбар, е общоприето да се смесват и заличават човешки раси, които са се развивали в продължение на хилядолетия. През 1972 година в статия на уважаваното американско списание „Американски психолог“ петима американски и европейски учени предупреждават за потулването на наследствено теоретична аргументация.
Улсен спря, обхвана с поглед зала 17 и вдигна десния си показалец. Беше се обърнал към прокурора и Крун виждаше бледата татуировка „Sieg Heil“4 на гладко избръснатата издутина между задната част на главата му и врата — безгласен вик и гротесков, забележителен контраст с хладната реторика. Последва мълчание.
По шума в коридора Крун разбра, че зала 18 е излязла в обедна почивка. Секундите се нижеха една след друга. Крун се сети за нещо, което бе прочел. По време на масовите срещи със симпатизанти Адолф Хитлер правел такива преднамерени паузи, стигащи понякога до три минути. Когато продължи, Улсен натъртваше всяка дума, като тактуваше с пръст, сякаш искаше всичко, казано от него, да се запечата в съзнанието на присъстващите: