Нито един бял, нито един туземец, който не принадлежеше към племето на Нгурн, досега не бе посмял да погледне Червеното божество. Чакаше го смърт. Такъв бе древният закон, който разказа жрецът на Басет. Само син на тяхното племе можеше да лицезре Червения и да остане жив. Но сега положението се беше изменило. Престъпната тайна на Басет знаеше само Балата, която не би го издала от страх, че ще бъде умъртвена в името на Червеното божество. Сега пред Басет стоеше само една цел — да се пребори с изтощителната треска и да се върне в цивилизования свят. Той щеше да организира експедиция и да изтръгне от сърцето на Червеното божество посланието на други светове, дори ако се наложи да унищожи всички туземци на острова.
Но пристъпите на болестта започнаха да се повтарят все по-често. Сега през голяма част от времето беше в безсъзнание. И накрая Басет, въпреки свойствения на неговата силна натура оптимизъм, разбра, че никога няма да преодолее джунглите и да стигне до морето. Южният кръст се издигаше все по-високо, докато животът му бавно си отиваше. Даже Балата разбра, че няма да доживее до сватбата. Нгурн собственоръчно събираше треви за препарирането на главата му и гордо обясняваше колко изкусно ще я обработи. Що се отнася до Басет, това не го възмущаваше. Животът го напускаше така бавно и упорито, че ученият вече не се плашеше от небитието. Той продължаваше да съществува. Периодите на безсъзнание се редуваха с промеждутъци на полубезсъзнателно състояние, смътно и нереално, и той лениво се питаше дали е видял Червеното божество, или необикновеното кълбо му се е привидяло в трескаво бълнуване.
Но ето, настъпи денят, когато сумрачната мъгла се разсея и Басет почувства, че умът му е ясен като камбанен звън, а тялото му е така слабо, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. Физическата му обвивка стана безтегловна и в кратката минута на прояснение почувства, че смъртта е редом с него. Разбра, че краят е неизбежен. Но сега Басет не се съмняваше, че действително е видял със собствените си очи Червеното божество, посланика на други светове. И съзнаваше, че ще умре, без да успее да разкаже на света за пеещия вестител, който тук, в сърцето на Гвадалканар, може би бе чакал хилядолетия за да научат хората за него.
Басет взе решение: извика под сянката на хлебното дърво Нгурн и обсъди със стария магьосник условията за осъществяване на последния дял от живота си.
— Зная закона, Нгурн — заключи той, — само син на вашето племе може да лицезре Червеното божество и да остане жив; известно ми е, че на чуждите това е забранено, но нали все пак аз ще умра. Нека младежите от твоето племе ме отнесат до Червения, аз само веднъж ще го погледна, ще чуя как пее и после ще умра от твоята ръка, Нгурн. Тогава всички ще бъдат доволни — ще се изпълни последното ми желание, ти ще получиш главата ми, която чакаш с такова нетърпение, и законът няма да бъде нарушен.
Нгурн се съгласи с това и каза:
— Да, ти си прав, така ще бъде най-добре. Ти все едно няма да се оправиш, защо тогава да се хващаш за някакви броени часове, това е неразумно. И за нас, здравите, ти стана бреме. Вярно, ти си умен и на мене ми беше приятно да беседвам с тебе, но минаха вече много луни, а ние вече почти не разговаряме. В същото време ти заемаш място в колибата ми, неприятно хъркаш като умираща свиня, силно и досадно бъбриш на своя език, който аз не разбирам. Ти смущаваш покоя на душата ми, а аз, когато опушвам глави, обичам да размишлявам за вечността, за светлината и мрака. Ти ме обременяваш, ти нарушаваш хода на мислите ми и не ми позволяваш да постигна висшата мъдрост, която трябва да позная преди да угасна. Над теб вече е надвиснал мрак и затова трябва по-скоро да умреш. Обещавам ти, че през дългите дни, докато обработвам главата ти, нито един човек няма да ни попречи. И тогава ще ти открия много тайни, защото съм стар и зная много и ще нанизвам мъдрост след мъдрост, докато обръщам главата ти в дима.
Направиха носилка и понесоха Басет към неговото последно малко приключение, с което трябваше да завърши голямото приключение, наречено живот. Той почти не усещаше тялото си, не чувстваше даже болка, но съзнанието му се проясни, мислите му просветляха. Наблюдавайки угасването на отиващия си свят, в състояние на тих екстаз той се прощаваше с живота. Легнал на носилката, Басет за последен път видя сумрака под свода на джунглата, хлебното дърво край свещената колиба, мрачната планинска клисура и платото, покрито с черен вулканичен пясък.