Носеха го надолу, в обителта на Червеното божество. Гигантското сияещо кълбо сякаш ей сега щеше да пропее. По изтлелите останки, по дървените идоли стъпваха туземните младежи, носещи Басет при Червеното божество, край живите още жертви, които вдъхваха ужас. И ето, те стигнаха до триножника с висящия таран.
Там Басет, с помощта на Нгурн и Балата, с мъка седна на носилката, леко полюлявайки се от слабост, и с ясен всевиждащ поглед се вгледа в Червеното божество.
— О, само веднъж, Нгурн — каза Басет, впивайки очи в искрящата вибрираща повърхност, която преливаше в алени отблясъци, готови тутакси да се преобразят в звук, в нежно шумолене на коприна, в сребрист шепот, в кадифено пеене на вълшебна свирка, в златен звън на струни, в глух тътен на горски гръм.
— Аз чакам — напомни жрецът след дълга пауза, държейки готова томахавката с дължа дръжка.
— О, само веднъж, Нгурн! — повтори Басет. — Нека Червеното божество заговори, за да мога да чуя как звучи то, а после ще склоня глава, ще вдигна ръката си и тогава ти ще нанесеш своя удар. Но, отивайки във вечната нощ, аз искам, Нгурн, да чуя дивния глас на Червения.
— Обещавам ти, че главата ти ще бъде опушена по-добре от всяка друга досега — увери го Нгурн, като даде знак на стоящите до триножника младежи да залюлеят гредата. — Главата ти ще бъде най-великото произведение на моето изкуство.
Басет тихо се усмихна на суетността на стареца. В същия миг раздвижиха масивната греда. Басет се потопи в екстаза на внезапното гръмоподобно освобождение на звука. Какъв тътен! В него се чуваше звънът на всички най-ценни метали, в него сякаш звучеше хор на ангели. Това не бе само най-чудесният от всички звуци — това бе мъдрият глас на други светове.
О, чудо на звездния метал! Басет ясно виждаше как повърхността на гигантското кълбо потрепва, припламва с ярки огънчета и прелива в оттенъци и звуци.
Времето течеше. Накрая нетърпеливото движение на Нгурн върна Басет към действителността. Той беше забравил стареца. В главата му се мярна мисъл, която го накара да се усмихне. Пушката лежеше до него на носилката, достатъчно беше да натисне спусъка и щеше да раздроби главата си.
Но какъв смисъл има тази измама? Нгурн беше людоед, ловец на черепи, звероподобно същество, но бе по своему човечен и етичен, постъпи с Басет честно. Не, реши той, това е подлост — да излъжа стареца в последната минута; главата ми е собственост на Нгурн и той ще я получи.
И тогава Басет вдигна ръка и склони глава; в този миг съвсем забрави за Балата, която беше само жена, при това нелюбима. Без да гледа, почувства как над него се изви добре наточената томахавка. Сянката на неизвестното се спусна върху него. И докато виждаше секирата, докато още бяха живи нервите и мускулите му, стори му се, че поглежда ясното лице на Медузата-Истина. А когато почувства допира на стоманата и мракът го заля, в последния проблясък на съзнанието видя главата си бавно да се полюшва сред гъстия дим в свещената колиба под хлебното дърво.