Но още по-незаличима следа остави в душата на Басет зловонната влага на джунглата. Самият въздух беше пропит от зло, там винаги цареше сумрак. Слънчевите лъчи с труд пробиваха плътната зеленина на листата, които образуваха нещо като покрив на височина стотина фута от земята. Под този навес живееше чудовищното гнило царство на растенията паразити, родени от тлен и процъфтяващи в мрака на смъртта. И Басет се промъкваше през тези мрачни дебри, преследван от плъзгащите се сенки на людоедите — духовете на злото, които не се решаваха да влязат в бой с него, но твърдо знаеха, че рано или късно ще го изядат. Басет си спомняше, че в минутите на прояснение се чувстваше като ранен бизон, преследван из прерията от глутница койоти, прекалено страхливи, за да го нападнат, но уверени, че краят му е неизбежен и тогава ще се натъпчат на воля. И както рогата и твърдите копита на бизона го защитаваха от койотите, така пушката на Басет държеше на безопасно разстояние размазаните сенки на диваците от Соломоновите острови.
Но настъпи денят, когато Басет стигна до тревиста равнина. Джунглата изведнъж свърши като отрязана с божествен меч. Зловещата черна стена на гората се издигаше на височина стотина фута и непосредствено в подножието й растеше мека нежна трева, която радваше окото и се простираше на много километри. Равнината свършваше с планински зъбер, издигнат още в древни времена от някое земетресение и размит от тропическите дъждове. Басет се опияняваше от вида на тази трева. Той пълзеше, вдишвайки аромата й, потапяше с наслада лице в нея и накрая се разрида.
И в този миг отново се чу чудният мощен звук, ако в думата „мощен“, както по-късно често мислеше Басет, можеха да се вместят безпределността и неговата нежност. Бе нежен като никой друг звук на света, бе титанично могъщ, сякаш го раждаше металното гърло на някакво неизвестно чудовище. Гласът сякаш зовеше Басет през безкрайните простори на саваната, благославяйки многострадалната му измъчена душа.
Басет си спомни как лежеше неподвижно, заровил мокрото си от сълзи лице в тревата и, вече без да плаче, се вслушваше в чудния глас и недоумяваше как е могъл да го чуе от брега на Рингману. Явно някакъв каприз на въздушните течения беше позволил на звука да долети от толкова далече. Това можеше да не се повтори още хиляда, още десет хиляди дни. Но беше станало така, че благоприятните условия се бяха създали точно този ден, когато той слезе от шхуната „Нари“ за няколко часа, за да попълни колекцията си. Басет търсеше знаменитата гигантска тропическа пеперуда с размах на крилете цял фут — те са така кадифени и тъмни, както сумракът на джунглата. Пеперудата обикновено кацаше по върховете на дърветата и можеше да бъде свалена само с изстрел. Затова Сагава носеше след Басет пушка сачмалия.
Два дни и две нощи Басет пълзя по равнината. Не му беше лесно, затова пък преследвачите му останаха в джунглата. Той би умрял от сушата, ако тропическият дъжд, превалял на втория ден, не бе утолил жаждата му.
А след това се появи Балата. В сянката на първите дървета — там, където саваната се сменяше с гъсти планински джунгли, той се строполи с мисълта, че ей сега ще умре. Отначало Балата, като видя неговата безпомощност, диво зави от радост, канейки се да му пръсне черепа с един дебел клон. Но може би тази крайна безпомощност я привлече, може би не го довърши от любопитство. Във всеки случай тя не го удари. Като отвори очи и мислено се приготви за удара, Басет видя, че жената внимателно го разглежда. Особено я поразиха сините му очи и бялата кожа. Тя спокойно приклекна до него, плю върху ръката му и започна да изтрива от нея многодневната лепкава мръсотия на джунглата, от която кожата бе изгубила природната си белота.
Всичко в тази жена поразяваше Басет. Той се усмихна на този спомен, защото по отношение на дрехите тя бе наивна като Ева до произшествието със смокиновото листо. Набита и в същото време мършава, с непропорционално развити крайници и мускули, наподобяващи конопени въжета, от ранно детство покрита с мръсотия, измивана само от случайните дъждове, тя представляваше най-непривлекателната разновидност на жена от дивите племена; нали като учен имаше възможност да оцени. Гърдите й свидетелстваха едновременно за младост и за зрялост. И като оставим настрана всичко останало, за принадлежността й към женския пол можеше да се съди по единственото й украшение — свинската опашчица, която се люлееше на лявото й ухо. Тя беше отрязана толкова скоро, че още кървеше: капките падаха по рамото на жената и застиваха като разтопен восък на свещ. А лицето й! Сбръчкана кожа, монголски нос с обърнати ноздри, уста с огромна издадена горна бърна, скосена брадичка и накрая остри зли очи, мигащи като на маймуна в клетка.