Така беше свикнал със зловещото занимание на Нгурн, че даже изпитваше силен интерес към процеса на мумифицирането.
С поглед на познавач Нгурн огледа главата, която обработваше.
— След не по-малко от десет дни ще мога да кажа, че е готова — проговори той. — Още никой не е опушвал такива трофеи.
Басет се усмихна в себе си, разбирайки, че старецът избягва разговора за тайнственото Божество. Това се повтаряше ден след ден. Нито самият Нгурн, нито хората от племето споменаваха за физическата природа на Червеното божество, а то непременно би трябвало да има такава, за да издава такъв удивителен звук. Диваците наричаха божеството Червено, но Басет не мислеше, че този епитет характеризира единствено окраската му. Кървавочервени бяха деянията му, както се разбра от неясните намеци. Нгурн му съобщи, че Червения е не само по-могъщ от боговете на техните съседи и неумолимо жадува алена човешка кръв, но че тези богове се подлагат на изтезания и му се принасят в жертва. Божеството царуваше над дванадесет села, а в селото на Нгурн беше разположен централният орган на властта. В името на Червеното божество много околни селища бяха изгорени и изтрити от лицето на земята, а жителите им — принесени в жертва. Такова беше състоянието на нещата в момента, така беше от много поколения. Нгурн бил още юноша, когато живеещите отвъд равнината племена нападнали селището му. Той и войнствените му съплеменници извършили ответно нападение и взели много пленници. Докато били още живи, източили кръвта им пред Червеното божество; само принесените в жертва деца били повече от сто, а на възрастните броят не се знаел.
Понякога старците наричаха Червеното божество Гръмоподобния, понякога Сладкогласния, Пеещо слънце, а също и Родения от Звезда.
Но защо роден от звезда? — Басет напразно задаваше този въпрос на Нгурн. Както твърдеше старецът, Червеното божество винаги се е намирало там, където е сега и във всички времена с гръмоподобно пеене е изразявало волята си пред хората. Но бащата на жреца, чиято препарирана глава, увита в благовонни треви, се люлееше между черните греди, бил на друго мнение. Този мъдрец смятал, че Червения е долетял от небето, иначе защо още предците им бяха го нарекли Родения от Звезда? Басет не можеше да не се съгласи отчасти с тази версия. Но Нгурн възразяваше. Старецът казваше, че е виждал много звездни нощи, но никога не е намирал нито в джунглите, нито в равнината поне една звезда, макар че е търсил. Вярно, той е наблюдавал как падат звезди (това беше в отговор на възражението на Басет), но също е наблюдавал как светят гнили пънове, гъби и развалено месо, виждал е сиянието на плодовете на хлебното дърво, огънчетата на светулките и горските пожари. Но в какво се превръща това горене след като угасне? В спомен. В спомен за това, което вече не съществува — за минали любовни утехи, пирове и несбъднати желания, за тези отзвуци от миналото, невъплътени в реалност. Къде е месото на глигана, когото ловецът не е убил, къде е момичето, умряло, преди юношата да го познае?
— Не, споменът не може да бъде звезда — твърдеше Нгурн. — Как би могъл да бъде? Аз много години се вглеждам в звездното небе и още нито веднъж не съм забелязал поне една звезда да липсва. Освен това звездите са направени от огън, а Червения не е огън, той е светлина — неволно се изпусна Нгурн. Но тази изтървана дума не даваше нищо ново на Басет.
— Ще заговори ли Червения утре? — Басет отново попита стареца.
Нгурн само сви рамене.
— А вдругиден? А след два дни? — настояваше той.
— Ще ми се да подхвана опушването на твоята глава — отклони темата Нгурн. — Тя не е като другите. Още никой жрец не е имал такава. Аз добре ще я опуша. Няма да бързам, ще се занимавам с нея много месеци. Луните ще растат и ще намаляват, димът лениво ще се стеле; аз сам ще събера тревите. Кожата на лицето ти няма да се сбръчка, ще си остане така гладка, както е сега.
Той стана и свали тръстиковата торба, която висеше на една от чернеещите в полумрака на колибата греди.
— Ето една глава, която прилича на твоята, но е лошо опушена — каза Нгурн.
При тези думи Басет застана нащрек и си помисли, че това може би е главата на бял. Той смяташе, че туземците, обитаващи дълбините на джунглата, никога не са се сблъсквали с бели хора. Диваците нямаха ни най-малка представа от разваления английски, на който говорят почти всички коренни жители от югозападната част на Тихия океан. Те не знаеха какво е това тютюн или барут, а малкото ценни ножове, направени от железен обръч и още по-редките томахавки, изработени от евтини секири, бяха взети, според Басет, като военна плячка от победените племена, живеещи оттатък саваната, а те на свой ред ги бяха получили по същия начин от обитаващите кораловите острови диваци от крайбрежието, общуващи понякога с белите.