Напразно Балата молеше Басет да не слиза долу. Търкаляше се в калта, умолявайки го да остане, но когато той все пак се заспуска по пътечката, лъкатушеща по стените на гигантския овраг, Балата се помъкна след него превита и хленчеща. Червеното божество бе извадено от земята като голяма ценност — в това нямаше никакво съмнение. Диваците, които живееха в дванадесетте околни села, бяха твърде малко, а оръдията им се отличаваха с крайна примитивност, затова Басет реши, че само благодарение на труда на много поколения е могъл да бъде изкопан този гигантски ров.
Дъното на обширната яма беше осеяно с изсъхнали скелети, между които се търкаляха дървени и каменни изображения на идоли, обезобразени и изпочупени. Някои от тях бяха изрязани от яки дървесни стволове, дълги 40–50 фута и украсени с непристойни тотемични рисунки. Той забеляза отсъствието на акули и костенурки, които така често се появяваха в култовите предмети на живеещите по крайбрежието туземци. Порази го повтарящото се изображение на шлем. Какво можеха да знаят за шлемовете тези диваци от дебрите на Гвадалканар? Може би воините на Мендана са носели шлемове и са проникнали тук преди няколко века? А ако не, откъде тогава е дошъл този мотив?
Промъквайки се из купищата осакатени идоли и кости, съпровождан от хленчещата Балата, Басет доближи плътно Червеното божество и леко го докосна с крайчеца на пръстите. Не, това не можеше да бъде лак. Лакираната повърхност би била гладка, а тази беше набраздена от гънки и вдлъбнатини, навсякъде се виждаха следи от опити за топене. Кълбото можеше да бъде само метално, но Басет знаеше, че на Земята няма нито един метал или сплав, наподобяващи този. Цветът бе естествен и явно му принадлежеше.
Басет погали повърхността на кълбото и изведнъж гигантската сфера трепна, оживя и запя. Това беше невероятно! Тя ечеше от такова почти недоловимо докосване! Кълбото сякаш отговаряше на ласката му с ритмични вибрации, които преминаваха в шепот, шумолене и мънкане. Звуците поразяваха с разнообразието си: в тях се чуваше тънко, едва доловимо в нюансите си свирене и упоително сладостният глас на вълшебна тръба. Басет реши, че така би звучала камбаната на боговете, летящи към Земята от просторите на Космоса.
Той хвърли въпросителен поглед към Балата, но тя, като чу пеенето на Червеното божество, със стон падна ничком сред костите. Ученият започна внимателно да разглежда странното същество. То е кухо и е направено от неизвестен за нас материал, реши Басет. Да, още в древни времена някой справедливо го е нарекъл Роден от Звезда. Само звездите биха могли да го изпратят на Земята. В него бяха въплътени знанията и умението на други светове. Неговата идеална форма не можеше да бъде резултат на случайност. Безспорно кълбото беше творение на висок ум, проникнал в тайните на метала. Басет изумено го гледаше, а в ума му се мяркаха стотици хипотези, обясняващи появата на този странник, който се беше осмелил да прекоси звездното небе и сега стоеше пред него, измъкнат от земята благодарение на упорития труд на людоедите.
Може би цветът му беше резултат от нагряването на някакъв известен метал? Басет заби острието на джобното си ножче в повърхността на гиганта, опитвайки се да установи природата на материала. Кълбото с протестиращ тътен отговори на това докосване. То зазвъня с прозрачен златист звън. Звукът се спускаше и издигаше, той се разширяваше и беше готов да прерасне в онзи всепоглъщащ гръм, който така често смущаваше Басет.
Забравил за опасността и за собствения си живот, поразен от невероятното и необяснимо явление, той замахна с ножа, за да удари кълбото с все сила, но Балата го задържа. Тя с ужас се вкопчи в краката му, умоляваше го да не прави това. В бясното си желание да го спре, тя си прехапа ръката до костта.
Той едва ли забеляза това, макар машинално да се поддаде на инстинктивното чувство, и се въздържа от удара. Човешкият живот му се стори безкрайно нищожен пред това величествено знамение от недостъпното битие на звездните светове. Той ритна с крак, като куче, малката уродлива дивачка и я накара да се изправи. Тя тръгна след него около кълбото. Малко по-нататък Басет видя страшно зрелище. Той позна изсъхналия на слънцето труп на деветгодишното момиченце, неволно нарушило свещеното табу на вожда. Не случайно диваците бяха нарекли божеството си Червено, виждайки в него собствения си образ и стараейки се да спечелят благоразположението му с кървави жертвоприношения. Между наказаните Басет видя човек, който беше още жив.
Продължи пътя си, стъпвайки по костите, осеяли тази древна гробница на невинни жертви. Не след дълго Басет видя съоръжението, което караше Червеното божество да устремява своя зов през дивите лесове до далечния бряг на Рингману. Неговата примитивност биеше на очи в сравнение с необикновеното кълбо. Това бе масивна греда, дълга около петдесет фута, охранявана от древността с тотемите на свещената традиция. Бе татуирана с множество богове в шлемове, седнали един над друг в отворената паст на крокодил. Гредата бе окачена на въжета, сплетени от лиани и висеше на огромен триножник от резбовани стволове; от гредата висяха въжета, с помощта на които тя можеше да се люлее и да удря искрящата в разноцветни нюанси повърхност на кълбото.