— Някои — да.
— Какво се знае? — пита Дуейн.
— Заровено е — казва Лари. — Под пясъка. Очевидно е, нали? Щом войници търсят звук в пустинята и не могат да го открият, това нещо трябва да е заровено в пясъка. Така ли е?
— Пентагонът не се намесва, освен ако не е крайно наложително — добавя Дуейн.
— Точно така — кимва и Рос, лакътят му е само на два пръста разстояние от въртящата се ролка. — Докато не стане въпрос на национална сигурност.
— Звукът — казва Мал, без да поглежда към някого от групата, — зарази една от нашите бойни ядрени глави.
Моментно статично пращене от лентата. Не се чуват гласове.
— Какво означава това? — пита Филип.
— Това означава, че според нас честотата по някакъв начин… лиши най-силното ни отбранително оръжие от неговата… сила.
— Откъде знае… — започва Филип.
— Има и още — казва Мал.
— О, обзалагам се, че има и още — казва Дуейн.
Мал въздъхва дълбоко.
— След като се включи алармата, известяваща, че бойната глава е била обезвредена, войниците извадиха оръжията си и бързо установиха, че също са станали безполезни.
Филип си представя цяла армия с безполезни оръжия. Колко различни щяха да изглеждат.
— Така че… — продължава Мал, надавайки ухо към приглушените гласове, чуващи се от колонките, — наистина е въпрос на националната сигурност. Оръжие като това може да направи всички ни… цялата страна… уязвима.
— Чуйте — намесва се Лари. — Ние може и да сме служили в армията, но бяхме само в оркестъра.
— Именно затова, господа, сте идеални.
Настава мълчание. Голямо замисляне.
— И трябва да разберем къде е? — пита Дуейн, като личи, че все още не е спечелен за каузата. Филип е изненадан, че барабанистът им не е излязъл през вратата. Всичко това е просто върхът на айсберга. Връщането към армията, животът, който бяха оставили зад гърба си, ги очаква някъде на дъното.
— Да — казва Мал. — Но разбира се, има и по-важен въпрос от „къде".
— Какъв? — пита Рос.
— Кой.
— Хей — казва Дуейн, очевидно най-накрая чул достатъчно.
Мал вади тапи за уши от джоба на сакото си и ги пъха плътно в ушите си.
— Съжалявам, господа. След малко ще започне звукът и не мога да понеса да го чуя още веднъж. Моля да ме извините предварително.
— Какво? — ахва Филип.
Мал намества тапите в ушите си.
— Чакайте малко. — Дуейн вдига предупредително длан към Мал. — Колко лошо може да е?
Филип поглежда към Рос, докато той пада на колене до колонката на плейбека.
— Рос?
Поглежда отново към Мал и вижда, че военният ги наблюдава изпитателно.
Филип повръща.
Не се е усетил, че предстои, и се втренчва изненадано в бронзовата лъскава течност в скута си. Сграбчва меките странични облегалки на стола в апаратната.
Звукът, осъзнава Филип, е започнал.
Но дали го чува?
Чувства се зле. Със силен махмурлук. Дори по-зле. По-тежко. Сякаш кожата му не е естествена, а е направена от кожа и сега се нацепва.
Поти се. Цветове, сиво и черно, пълзят като змии в корема му. Повдига ръка към челото си.
Другите покриват ушите си. Лари изглежда така, сякаш е бил ранен.
Филип отваря уста да каже нещо и слюнката се стича по устните му. Струва му се, че ще повърне отново. Лари се изправя, иска да излезе от апаратната, но не може да вдигне ръце от ушите си за достатъчно дълго, за да отвори вратата. Залитва и се подпира на стената. Световъртеж.
Дуейн се е свил на кълбо на пода.
Мал се е облегнал назад на стола на звукорежисьора, търпеливо чакащ, със скръстени ръце. Очите му разкриват, че знае отлично какво преживяват в момента музикантите.
Той също го е изпитвал.
Някой бърка с пръсти в ушите на Филип. Не може да сбърка това усещане. Обръща се бързо. Няма никого.
Мал се усмихва, но в усмивката му няма веселие. Кимва.
Какво е това според теб? сякаш го пита. Какво е, Филип?
Филип поклаща глава. Не.
Не знам. Не разбирам. Не е звук. Това е чувство.
Но също така е и звук. Слушай.
Филип наостря уши… приближава се към колонките…
Да… има звук.
Това е повече от една нота, мисли си Филип, гледайки Мал в очите. Акорд.
Опитва се да повдигне пръсти, за да изсвири акорда на невидимото пиано пред себе си. Но почти не може да помръдне, едва успява да вдигне ръка.
Звукът е по-скоро потоп, отколкото ехо. По-скоро като нещо, настъпващо към него, отколкото като песен. Сякаш въздухът, по който се носи, е обгорен, напълно почернял, и е оставил след себе си следа — широка колкото студиото, а може би и колкото целия град отвъд стените на студиото.