Ядрена енергия.
В този ден и в тази епоха? Кой знае. Тези думи са на корицата на всички вестници и списания, в съзнанието на всеки мъж и жена в Америка.
Миналата седмица Елън се събуди от кошмар… сънува Филип, който сваля кожата си като костюм и я пуска да се свлече на пода.
Аз съм радиоактивен, каза й той. Докосни ме, каза й той.
Сега, на светлината в стаята за прегледи, кожата му изглежда по-фалшива от всякога.
— Но животът продължава — казва Франсин. — Поне за този тук.
От мекото щракване на вратата и затварянето зад нея Елън разбира, че вече е сама в стаята. Франсин ще постави инжекцията на Филип, после ще отиде да съобщи на доктор Сандс в кабинета му.
Елън се опитва да не мисли за мистериите тук. Водещият на „Научнофантастичен театър" е Труман Брадли, бивш военен кореспондент, преди да започне да представя псевдонаучни епизоди. Освен това е и актьор. И то доста добре изглеждащ, доколкото Елън си спомня.
Дали преди Филип е изглеждал като Труман Брадли?
Може би е заради начина, по който се взира в тавана, сякаш самият той се пита нещо.
Може би е, защото той е първият, който отговори на мълчаливите й нерелигиозни молитви.
Филип мигва.
Елън отбелязва.
Като момиче си фантазираше как някой ден ще крачи по улиците на Ню Йорк, ще пазарува с приятелки, ще си уговоря срещи в етнически ресторанти със сложни имена, ще обядва по пейките в парковете.
Но после дойде любовта… кратко, но трагично майчинство… и животът я бе довел до този момент.
…медицинска сестра.
Не е глупава, осъзнава, че професията й може да бъде сметната за средство, с което се опитва да изкупи загубата на дъщеря си; може би е обладана от нуждата да лекува, нуждата да възпре онези черни пръсти по коридорите на „Мейси Мърси", да се добере до вратите преди тях, този път може би с правилната дозировка на лекарството или с чудотворна закачка, която да разведри умиращия.
Дори тук, на шейсет и пет километра извън Де Мойн, Елън има приятели, които се държат като терапевти.
Трябва да се измъкнеш от болницата, казват й някои. Трябва да се измъкнеш от тъгата, казват други.
Елън смята, че са прави, разбира се, всички те. И все пак не намира сили да си тръгне. Не намира сили да напусне хората като Филип Тонка, който най-вероятно е бил оставен в кошница пред вратата на смъртта, но миг преди тя да го вземе, бе почнал да примигва в такт с туптенето на сърцето си.
Когато Франсин му бие инжекцията, Елън се завърта на стола с колелца и отива до малкия хладилник в ъгъла. Взема си безалкохолно и се връща обратно на мястото си.
Тя обича работата си. Наистина. Гордее се с факта, че помага на другите, дори и повечето от тях да не осъзнават помощта й. Предпочита да е тук и да отбелязва напредъка на човек, в който все още е останал някакъв живот, вместо да се налива с коктейли с приятели в големия град.
Да? Не е ли вярно?
Елън не бива да си задава такива въпроси. Поглежда към часовника на стената. Отбелязва часа на листа.
Когато поглежда нагоре, Филип се взира в нея. Елън ахва, докато пие, и разлива част от гроздовата напитка по бялата си престилка.
Филип я следи с ъгълчето на окото си. И мърда върховете на пръстите си.
— О, Боже мой! — казва Елън, надига се от стола, после отново се отпуска и сяда. Изтрива разлятото от престилката си и почва припряно да води бележки, поглежда отново през прозореца. Франсин вече е излязла.
— О, Боже, той се движи!
Твърде развълнувана е, за да пише. Вместо това се изправя, отказва се да излезе от стаята, след това се втурва обратно към стъклото.
През него погледите им за момент се срещат.
Превитите пръсти на дясната му ръка, всичките пет, се движат. Може да е леко, но е движение.
От човека със счупени почти всички кости в тялото.
Елън се усмихва. Не може да се въздържи. Но Филип само се взира в нея. И в очите му има страх. Страх, какъвто Елън не е вярвала, че ще изпита някога в живота си.
Изхвърча от стаята, за да съобщи новината.
8
През своите три часа за мислене Рос се запътва към вкъщи. Майка му е вкъщи. А откакто Рос има въобще някакви спомени, мама знае най-добре.
Държи данните, своето копие от документа, сгънато и пъхнато в джоба на палтото си. Това бе важно чувство, да крачиш по улиците на Детройт с толкова голяма тайна в палтото си. В някой друг ден би му се сторило вълнуващо — като шпионски трилър по телевизията. В момента обаче неговият ентусиазъм е доста потиснат от кристално ясния спомен за звука, който бе чул в апаратната.