Рос допира ръка до корема си, докато пресича тревистата площ на Индиана Стрийт и изкачва желязната стълба, която води до задната врата на апартамента, който дели с майка си.
Мама.
Как щеше да й каже за това?
Рос знае, че ако на този свят има един човек, който не е впечатлен от армията на САЩ, това е майка му. По дяволите, през Втората световна война, когато другите от бандата получаваха похвали и насърчение от близките си у дома, неговата майка му пращаше писма, в които го умоляваше да се уволни или дори да избяга.
Войната е срамно нещо, би казала майка му. И никоя от тези битки няма да има никакъв смисъл за никого след десет години.
Разбира се, тя хем бе права, хем грешеше за това. Дванайсет години след края й войната наистина му се струва много по-маловажна. И все пак… светът се бе променил. В много отношения — към по-добро. И ако някой му дава шанс да допринесе отново за това… не би ли трябвало да приеме?
Открива ключовете в джоба на панталоните си и отключва задната врата.
— Рос?
Направо на мига. Рос няма възможност дори да си поеме дълбоко дъх. Сякаш Рут Робинсън е способна да чуе кога на сина й му предстои да вземе важно решение.
Може да го чуе. Като онзи отвратителен звук, нали, Рос?
— Ей, мамо. Вкъщи съм си.
— Защо?
Мама не пропуска нищо. Може да е на петдесет и осем години и да се разхожда по пижама из апартамента по цял ден, но умът й е остър, както винаги е бил. Рос го знае по-добре от всеки друг.
— Записът бе отменен.
Бърка в джоба на сакото си и напипва с пръсти документа, който вече е прочел.
— Защо?
Рос поглежда нагоре и вижда, че майка му е застанала на прага на кухнята. Очилата й висят на връзка на врата й. Няма как да се скрие от нея сега, след като е видяла лицето му. Вече знае, че е намислил нещо. И все пак… той опитва.
— О, нали ги знаеш… хлапета. Има ли пиле?
Майка му мълчи неестествено дълго, преди да отговори.
— Разбира се. В хладилника.
Рос се опитва да се държи небрежно, но на трийсет и една му е по-трудно от всякога да мами майка си.
Но нима се чуди дали да й каже? Нима се колебае дали да приеме предложението?
За по сто хиляди долара на човек не смятат ли всички от групата да приемат?
— Благодаря ти, мамо — казва той, изважда чинията с пиле от хладилника и я слага на масата. Майка му е облечена със син халат за баня, косата й е къдрава като на сина й. Облегнала се е на касата на вратата. Изучава го.
Рос сяда на масата, заглежда се в пилето и изведнъж отново му прилошава. Сякаш звукът от апаратната също е бил направен от пиле.
— Свали си якето — казва мама.
Неговото яке. Не го е свалил. Защо не го е направил? Той знае защо.
Защото има нещо, което е скрито в един от джобовете му. Парче хартия, обясняващо защо трябва да отлети в африканската пустиня и да постави живота си на риск. За Америка.
Отново.
— Какво има, Рос?
Майка му не преглъща думите си. Не обича да увърта. Рос поклаща глава.
— Нищо, мамо. Просто… нищо.
Пъха малко пиле в устата си и за секунда му се струва, че ще го повърне. Вкусът действа шокиращо на организма му. Поглежда отново в чинията, очаквайки да види някакво сиво месо вътре; нещо подпухнало, нещо гадно.
— Нищо — повтаря майка му. И от начина, по който го казва, Рос разбира, че няма избор, освен да я погледне.
И така, той го прави. И двамата се споглеждат за цели трийсетина секунди, преди Рут да поклати глава.
— Армията — казва тя.
— Да.
— Какво искат?
Рос бръква в джоба на палтото си и вади сгънатия лист. Подава й го. Рут го гледа, сякаш е противен паяк, сякаш е нещо, което не е сигурна, че иска да докосне. Но прекосява малката кухня и го взема от сина си. Издърпва втория стол до масата, сяда, разгъва документа и намества очилата на носа си.
Рос все пак се чувства по-добре и изяжда и останалото пиле. Когато майка му приключва с четенето, тя не обръща листа, не го смачква, не го захвърля на пода.
— Не го прави — казва тя. Спокойно. Три кратки думички.
— Отивам, мамо.
— Недей.
— Защо?
Рос изпитва въодушевление. Значи все пак е решил да го направи.
Рут поставя лакти на масата и се навежда по-близо към него.
— Загадката сама по себе си е достатъчно зле. Но загадка, в която е намесена армията? — казва тя и поклаща глава. — Това означава, че крият нещо.
— Те не знаят къде е то. Някой го крие от тях.